Лесно е да се присмиваш на предразсъдъците на бедните, техните мисли са породени от особен опит. Колко дразнещо е да чуеш някой крадлив сицилиански нехранимайко да каже: "Ако искаш справедливост, сложи подарък на кантара." Колко обидно за благородната професия звучи шепотът на лукавата Терезина Кокалити: "Кажеш ли адвокат, все едно казваш крадец." Лучия Санта имаше собствена приказка: "Който чете книги, семейството му гладува."
Не беше ли гледала с очите си как Октавия попива книгите до късно през нощта (тя не смееше да го каже, но дали пък това не беше причината за болестта на дъщеря ѝ и лечението в санаториума?), когато можеше да шие дрехи за напъпилите щерки на Сантини, пекаря и онзи луд бръснар, дето вади един Господ знае какви пари? И нейните синове също — Вини, Джино, а сега и малкият Сал — ходеха в библиотеката за книги с глупости, слепи за външния свят с неговите изисквания. И за какво? Да им затъпяват мозъците от истории, които не са истински, да влизат в светове, в които никога не ще живеят. Ама че безумие.
Сама неграмотна, тя беше защитена от покварата и нямаше представа за магията на книгите. И все пак усещаше тяхната сила и рядко се противеше. Но беше виждала твърде много хора, които намираха живота за мъчителен и бягаха от дълга да се борят. Както беднякът не бива да губи време и пари за пиене и карти, както жената не бива да губи сили и воля по мечти за щастие, така и младите, с голямата битка пред себе си, не трябва да тровят решимостта си с приказките и мечтите, омагьосващи ги от хартиените страници, които обръщаха една след друга до среднощ.
Ако Лучия Санта знаеше колко права щеше да се окаже, би изгонила Норман Бърджерон от къщата си с точилката. Истински отстъпник, отказваше да се сражава за хляба си срещу ближния. Глупаво, невинно добър, той си пилееше колежанската диплома да става социален работник, но не беше способен на онази строгост и сила на характера, така необходима за раздаващите милост. Беше като месар, който припада при вида на кръв. Някакъв чичо го назначи на дребна чиновническа служба в шивашката си фирма и там се запозна с Октавия.
Като всички слаби мъже, Норман Бърджерон имаше таен порок. Беше поет. Не само на английски, но — много по-ужасно — на идиш. И още по зле, познаваше само едно нещо обстойно: литературата на идиш — дарба, която, както сам признаваше, се търси по-малко на тоя свят от всяка друга.
Но това щеше тепърва да се разбере. И въпреки многото си съмнения Лучия Санта изглеждаше (за най-голямо учудване на Октавия) донякъде доволна от това, че дъщеря ѝ няма да се омъжи за италианец.
Вярно беше, че Лучия Санта искаше всеки от синовете ѝ да си вземе добро италианско момиче, научено още от люлката, че мъжът командва, че трябва да му се слугува като на херцог, да се храни с хубава храна, която се готви с часове, да се гледат децата и къщата, без да се мрънка за помощ. Да, да, всичките ѝ синове трябва да си вземат добри италиански момичета. Синът ѝ Лоренцо беше извадил късмет с Луиза и това бе доказателството.
От друга страна, коя майка, страдала под мъжката тирания, ще желае за крехката си дъщеря тези тирани макаронаджиите, тези деспотични новопръкнали се американци, които заключваха жените си вкъщи, не ги извеждаха, освен на сватба или погребение, беснееха като диви козли, ако спагетите не димяха на масата в мига, в който господарските им ботуши прекрачваха прага, дори не мръдваха пръст да помогнат на бременните си жени, а седяха спокойно и пушеха смрадливите си пури "Де Нобили", докато съпругите им с издути кореми стояха на первазите, така натежали, че миейки мръсните прозорци, можеха да полетят като балони към паважа на Десето авеню.
Слава Богу, Октавия щеше да се омъжи за човек, който не беше италианец и следователно можеше да прояви милост към жените. Само веднъж Лучия Санта направи обидно подмятане за избора на дъщеря си, и то години по-късно. Един ден, в хода на клюките, докато ругаеше децата си поголовно за неблагодарността и твърдоглавието им и не можеше да намери подходящо престъпление за Октавия, тя каза с изпепеляваща злоба; "Ами тя, най-умното ми дете, избра за съпруг единствения евреин, който не знае как да печели пари."
Но общо взето, тази сватба увенча подобаващо пет години сполука. Лучия Санта държеше на голяма сватба, в църква, както се полага. Норман Бърджерон нямаше нищо против. Тук книгите му се проявиха благотворно. Не се възпротиви да се ожени като християнин, нито да възпита децата си като християни. И семейството му не се възпротиви. Той обясни на Лучия Санта, че оттам го обявили за умрял и отлъчен заради тази сватба. Лучия Санта се зарадва на добрата новина. Това щеше да облекчи всичко. Октавия и Норман щяха да принадлежат на нея.