ГЛАВА XVI
Лучия Санта не пожали пари. Сватбеното тържество в квартирата беше направено по най-изискания начин. Големи лилави кани вино от избата на пекаря бяха строени по външното антре на апартамента, планини от сочна шунка и щафети от най-силните сирена покриваха масата и чакаха на застланите с чаршафи легла, пъстроцветни сватбени сладки и дълги захаросани бадеми пълнеха взетите назаем сребърни подноси. В кухнята имаше касетки с газирано — портокал, ванилия и ягода, — натрупани до тавана.
Всички на Десето авеню дойдоха да честитят, дори гордите роднини, които имаха собствени домове на Лонг Айланд, пристигнаха да поклюкарстват и да се фукат пред бедните селяни, които бяха оставили толкова далеч зад себе си. Защото кой ще устои на такава сватба, а и някои за първи път виждаха отблизо езическа двойка младоженци.
Младите танцуваха в предната стая сред цветните гирлянди и музиката от грамофона, взет за случая от лудия бръснар. В трапезарията и кухнята в другия край на жилището старите италианци клюкарстваха, насядали по взетите назаем столове, наредени до измазаните и боядисани в синьо стени. Октавия даде голямата церемониална копринена торба с подарените пликове с пари на Лучия Санта, която я стисна любовно в скута си. С достойнство тя дръпна сребърните ѝ върви, торбата зейна и погълна събраното съкровище.
За Лучия Санта това беше славен ден. Но всеки такъв ден носи по някое неудобство.
Една стара приятелка на Октавия от гимназията, италианка, чието семейство живееше в собствена къща с телефон, на име Анджелина Ламбрекора, се отби за малко да честити на Октавия и да поднесе скъп, покровителствен подарък. Но тази мръсница успя да завърти главите на всички млади мъже, а и на някои от старите. Красиво изваяното ѝ лице беше гримирано от професионалист — руж, дори сенки и леко червило, което прикриваше мръснишката ѝ широка уста и я правеше привлекателна като онова тъмночервено италианско грозде. Беше облечена по незнайно каква мода — полукостюм, полурокля, — деколтето откриваше повдигнатите ѝ високо гърди за наслада на окото. Всички мъже танцуваха с нея. Лари заряза жена си заради нея, а горката Луиза се разплака. Вървеше подир фльорцата, гледаше да се набие в изписаните очи, пръскаше облаци от зашеметяващия си чар, показваше правите си бели зъби в най-обезоръжаващата и ласкателна усмивка. Анджелина флиртуваше с всички тях, въртеше опашка на танците, докато пекарят, синът му Гуидо, тесноокият бръснар и белокосият седемдесет и пет годишен Анджело, чийто живот беше сладкарницата, зарязаха клюките и виното и се изправиха като кучета с увиснали езици и подгънати колене, за да облекчат напрежението в слабините, като я поглъщаха с пламнали очи. Когато Анджелина усети, че гримът се стича в горещия апартамент, обяви, че трябва да си тръгва, за да хване влака за Лонг Айланд. Октавия бързо я целуна, за да я отпрати по-скоро, защото дори Норман Бърджерон, лишен в тази единствена нощ от книгите си, се беше вторачил в Анджелина с рогово обрамчено поетично око.
Дотук добре. Светът не е минавал без съответния набор мръсници. Един ден и тя ще роди деца, ще остарее и надебелее, ще клюкарства в кухнята, докато други заемат мястото ѝ. Но тази превзета натруфена госпожичка, която хладно отхвърляше цвета на Десето авеню, млади и стари, отиде в кухнята да каже "довиждане" на Лучия Санта, като гукаше в най-добрия американски стил, сякаш бяха равни, защото тя беше млада и красива. Лучия Санта се усмихна хладно и унесено като баронеса и прие захаросаните думи с удоволствие, мислейки си междувременно, че ако малката Лена стане като тази в къщата, която ще си купят на Лонг Айланд, то тя ще бъде млада американска госпожица, чийто пристегнат задник щеше да бъде нашарен както лицето ѝ.
Анджелина се обърна да си тръгва и тогава се случи нещастието. Очите ѝ попаднаха върху Джино, едва шестнайсетгодишен, но висок, мургав и силен, красив в новия си сив костюм, купен от контрабандист докер специално за случая.
Джино си намери работа да отваря бутилките с газирано и каните с вино и да сервира на италианците в кухнята. Беше тих и унесен, движеше се с плавна пъргавост, в която имаше нещо странно привлекателно. Всичко това го правеше много почтен в очите на възрастните, напълно в духа на старата италианска традиция — слуга на своите старейшини. Само Лучия Санта знаеше, че за него хората в тази стая бяха напълно безсмислени. Той не виждаше нито лицата им, не чуваше говора им, не се интересуваше добри или лоши неща мислят за него, нито пък дали са живи, или умрели. Движеше се в свят, който не съществуваше, но в който беше пленен и затворен само тази нощ. Сервираше им, за да убива времето.