Джино разбра думата "газирана вода" и кимването на момичето. Отиде да ѝ донесе. Нищо от станалото не му влизаше в главата, а и как иначе, щом тези хора не съществуваха за него. Когато се върна със содата, бързо се обърна и не забеляза как Пиеро Сантини отново тупа по стола. Пиеро Сантини, стреснат от тази обида, направи гримаса и сви рамене пред всички, сякаш питаше: "С такива невъзпитани голтаци има ли смисъл да се държиш вежливо?" Всички се кискаха на унижението на надутия скъперник Сантини и въздишаха за бедната му дъщеря, която беше забила зачервения си ненапудрен нос в бълбукащата газирана вода, вцепенена. Като излязъл от някоя пиеса беше вбесеният поглед на Лучия Санта пред държането на сина ѝ Джино, за когото всички знаеха, че е луд като баща си и ще свърши по същия начин, а и не беше ли това доказателство?
В края на тази комедия се появи хубавата Анджелина, за да се сбогува, и за всеобщо учудване Джино направи тогава второто си завоевание. Второто беше по-логично от първото. Защото, първо, Джино беше единственият мъж, който гледаше през Анджелина, без да я вижда, и това незабавно предизвика нейния интерес. Освен това тя усещаше всеобщото неодобрение към ролята, която изпълняваше, и напук я изигра докрая. Тя хвана Джино, наведе се към него и каза на Лучия Санта: "Какви красиви синове имате." А Джино изведнъж се стресна и се пробуди. Долови парфюма ѝ, почувства топлината на ръката ѝ, видя онези широки, безупречно оцветени устни да пърхат срещу него. Не знаеше какво става, но беше напълно готов да стои неподвижно, докато разбере. Когато Анджелина помоли да ѝ донесат палтото, всички мъже се кандидатираха и дори нещо повече — като галантни кавалери ѝ предложиха да я изпратят до метрото, но тя каза много кокетно:
— Джино ще ме изпрати до спирката. Той е още много малък, за да бъде покварен.
Тъй като всички легла бяха затрупани с подноси храна, която чакаше реда си за масата, апартаментът на Лари и Луиза отдолу беше използван за гардероб. Анджелина каза:
— Ще сляза долу с него.
Тя хвана Джино за ръка и двамата излязоха. Тържеството продължаваше. Лучия Санта мислеше да прати Винченцо до апартамента на Лари с някакво оправдание, за да се увери, че нищо няма да стане, но после размисли. Синът ѝ беше достатъчно голям и възрастен да опита жена, а това беше добра възможност, безопасна за него.Magna franca.Няма да плаща нищо. Карай да върви.
Доктор Барбато дойде да изпие своята чаша вино, да хапне от ледените на вид сладкиши и да потанцува с булката. Наблюдаваше Лучия Санта, обкръжена като кралица, и отиде да пусне своя малък плик в копринената ѝ торба. Беше посрещнат съвсем хладно. Ядоса се. Очакваше едва ли не да го носят на ръце след всичко, което беше направил за това стиснато семейство. Но както казваше баща му: "От магаре и селянин благодарност не чакай." Чаша хубаво вино обаче размекна доктор Барбато, а втората още повече. Без да иска, без да им съчувства, той разбра тези хора. Как може човек като Лучия Санта да благодари на всеки, който ѝ помага? Че тя ще стои вечно на колене. За нея тази помощ беше просто съдба. Както не обвиняваше никой човек за нещастията си, така и никому не приписваше малките късметчета, които включваха и случайната благотворителност на лекаря.
Доктор Барбато си приглади мустаците и изпъна жилетката си. Беше лекувал много от тези италианци, някои от тях бяха раснали заедно с баща му в Италия, но се държаха към него хладно, като към лихвар,padroneили дори погребален агент. О, той знаеше много добре какво изпитват зад почтителното, медено"Signore Dottore,това" и"Signore Dottore,онова". Той се хранеше от техните беди, болката им беше неговата печалба. Пристигаше, когато бяха изпаднали в нужда и страх от смъртта, и искаше пари, за да ги облекчи. По някакъв първобитен начин те възприемаха лечителското изкуство като нещо вълшебно, божествено, което не се купува и продава. Но кой тогава щеше да плаща за колежите, академиите, за дългите часове учене и напрегнат труд, когато те, невежите чворове и дебили, си пиеха виното и залагаха потните си сребърници на една мръсна карта за игра? "Нека ме мразят — мислеше той, — нека ходят в безплатните болници, да чакат с часове, преди някой скапан стажант да ги прегледа като бикове и крави." Те щяха да се превиват в "Белвю", а той щеше да работи на Лонг Айланд, където хората ще се трепят да му плащат сметките и ще знаят какво получават. Доктор Барбато, за да покаже, че тези нещастни вчерашни американци не го притесняват изобщо, се усмихна с най-хубавата си усмивка за довиждане и се сбогува на най-изискания университетски италиански, който им беше почти неразбираем, а после, за всеобщо облекчение, си тръгна.