Докато се хранеха, правеха планове. Лари вече се беше обадил в болницата, бе уредил погребението да стане по обяд и беше поръчал паметник в болничното гробище. Беше взел назаем лимузината на шефа си — господин Ди Лука настоя, — за да ги закара всичките дотам. Щяха да тръгнат точно в седем сутринта, пътят беше дълъг, и да се приберат привечер. Само един работен ден щеше да бъде изгубен. Октавия и съпругът ѝ щяха да спят в къщата на Лучия Санта, в бившата стая на Октавия. Лена можеше една нощ отново да легне при майка си. Всичко беше уредено.
Джино хапна набързо, после облече чиста риза и панталони. Когато излезе през вратата, Лучия Санта се провикна след него припряно:
— Джино, довечера да се прибереш рано. Тръгваме в седем сутринта.
— Добре, мамо — каза той и се затича по стълбите. Лари се ядоса.
— Той не знае ли, че тази вечер трябва да си стои у дома? — попита майка си.
Лучия Санта сви рамене.
— Всяка вечер ходи в Хъдсън Гилд. Той е царят на неговата дружинка сополанковци.
Лари каза нравоучително:
— Не се показва така уважение към собствения баща. Аз минавам през Гилд по тъмно и ги виждам с приятелите му как задяват момичетата. Не биваше да го пускаш тази вечер.
Октавия се изсмя. Когато Лари поучаваше другите, винаги се кикотеше.
— Намерил кой да го каже — обади се тя. — Ти помниш ли какви ги вършеше на неговите години?
Лари се ухили и хвърли бърз поглед към жена си. Тя се занимаваше с бебето.
— Стига, сестро — започна той, но после, сякаш нищо не беше станало, семейните истории и приключения отново излязоха на бял свят, докато Сал и Лена почистваха масата. Норман Бърджерон отвори стихосбирка. Вини подпря с ръка бледото си лице и се заслуша. Лучия Санта извади купички с орехи, кана вино и бутилки с газирана вода. Терезина Кокалити се отби и пред нея, като пред нов слушател, разказаха старите истории за Франк Корбо. Октавия започна с известната реплика:
— Когато нарече Вини ангел, разбрах, че е полудял…
Продължиха чак докато стана време за лягане.
На сутринта Лучия Санта видя, че Джино не се е прибрал да спи у дома. Той често оставаше навън в горещите летни месеци, скитореше с приятелчетата си, вършеха Бог знае какво. Но точно в този ден ли щяха да закъснеят за погребението заради него? Много се ядоса.
Всички привършиха закуската, а Джино още го нямаше. Хубавият му костюм лежеше на леглото с нова бяла риза и връзка. Лучия Санта изпрати Вини и Лари да го търсят. Те минаха с колата през Хъдсън Гилд на 27-а улица, а после през сладкарницата на Девето авеню, където момчетата понякога играеха цяла нощ комар. Сънливият сладкар каза, че Джино наистина е бил там допреди час, но е тръгнал с няколко приятели за сутрешния филм в кино "Парамаунт", или "Капитол", или пък "Рокси", не беше много сигурен.
Когато се върнаха и казаха на Лучия Санта, тя остана като гръмната. Каза само:
— Е, значи няма да дойде.
Докато се качваха в колата, Терезина Кокалити се появи откъм ъгъла на 31-ва улица да им пожелае добър път. В обичайните си черни дрехи, с мургавото си изпито лице и катранена коса, тя приличаше на късче от нощта, отказало да изчезне. В колата вече имаше едно свободно място и Лучия Санта я покани да дойде с тях. Терезина беше поласкана — един ден излет беше истинска благодат. Не се поколеба нито за миг, вмъкна се вътре и седна на мястото на Вини до прозореца. А и после можеше да разправи всичко на приятелите си на Десето авеню: как семейство Анджелуци-Корбо отишли до Лонг Айланд да погребат Франк Корбо, как големият му син изчезнал и не погледнал лицето на родния си баща, преди да потъне в земята. И как само Лучия Санта плакала — но с такива ядовити сълзи, че явно извирали от кладенеца на гнева, а не на скръбта.
— Ще има Видовден — казваше Кокалити, като клатеше черната си ястребова глава. — Той е змия в пазвата на майка си.
ГЛАВА XVIII
Лучия Санта Анджелуци-Корбо си почиваше, сянката ѝ беше плътна в настъпващия здрач. Седнала на кръглата кухненска маса, тя чакаше движението по Десето авеню да утихне и да усети хладния вечерен ветрец.
През деня, без причина, беше понесла по някакъв тайнствен начин удар срещу духа си, който само за една нощ беше отслабил нейната хватка за живота. Криеше се в празната тъмна кухня, далеч от хорските очи, глуха и сляпа за всичко, което обичаше и ценеше. Копнееше да заспи безгрижно, без призрака на сънищата.
Но кой може да напусне света необмислено? Лена и Сал играеха долу на улицата, Джино скиташе из града като диво животно в джунглата, Винченцо спеше беззащитен в задната стая, в която едно време спеше Октавия, чакаше да бъде събуден и нахранен преди нощната смяна на железницата. Внуците ѝ, децата на Лоренцо, я чакаха да ги сложи да спят. Жената на Лоренцо, болна и посърнала, трябваше да бъде утешавана с чаша горещо кафе, за да си върне поне малко вярата в живота, да се научи, че мечтите ѝ за щастие са само приказки от детството, от които всяка жена трябва да се отърси.