Лучия Санта не усети как главата ѝ натежава надолу към голямата кръгла маса. За миг хладната мушама докосна приятно бузата ѝ, предидаизпадне в онази дълбока дрямка, в която всичко друго почива освен разума. Мислите и грижите ѝ препускаха напред и все напред като вълнички, докато изцяло обхванаха тялото ѝ и я накараха да трепери насън. Страдаше, както никога не беше страдала будна. Беззвучно викаше за милост.
Америка, Америка, що за различни кости, плът и кръв растат в твоето име? Децата ми не ме разбират, когато им приказвам, а аз не ги разбирам, когато плачат. Защо плаче Винченцо, глупачето, сълзите текат по бузите, синкави от брадата на възмъжаването. Тя сядаше на леглото му и го милваше по лицето, сякаш беше още дете, ужасно наплашено. Той имаше работа, вадеше си хляба, имаше семейство и дом, легло да положи глава, но пак плачеше и казваше: "Нямам приятели." Какво пък значеше това?
Бедни Винченцо, какво очакваш от живота? Не ти ли стига, че си жив?Miserabile, miserabile,баща ти умря, преди да се родиш, и призракът му вечно помрачава живота ти. Живей за братята и сестричката си, после за жена си и децата, а времето ще мине, ще остарееш и всичко ще бъде сън, какъвто и аз сънувам сега.
Само не му казвай никога, че съдбата е демон. Винченцо и Октавия — най-добрите ѝ деца, и двете нещастни. Как стана така, че Лоренцо и Джино — тези двама разбойници, ѝ се хилеха престорено и здраво захапали радостта, препускаха из живота както им скимне? Къде бяха Бог и справедливостта? О, и те ще страдат — не са непобедими, съдбата спохожда и злите. И все пак те бяха нейни деца, а онези безплодни кучки, които шепнеха, че Лоренцо е крадец и убиец, бяха лъжливи като Господ.
Не. Лоренцо никога нямаше да бъде истински мъж, както бащите селяни от Десето авеню бяха истински мъже, както баща ѝ в Италия беше истински мъж: съпрузи, защитници на децата, те вадеха хляба, създаваха своя собствен свят, приемаха живота и съдбата и се оставяха да ги превърнат в камъни, за да бъдат положени в основата на своите семейства. Такива децата ѝ никога нямаше да бъдат. Но тя беше приключила с Лоренцо. Бе изпълнила своя дълг и той вече не беше част от живота ѝ.
Дълбоко в душата ѝ сънят събуди едно заспало чудовище. Лучия Санта се опита да се събуди, преди да съзре очертанията му. Тя знаеше, че седи в тъмната кухня, мислеше, че е минал едва миг и че ей сега ще си вземе табуретката и ще слезе по стълбите на авенюто. Главата ѝ отново падна на хладната мушама. Чудовището се изправи и доби очертания.
"И ти си като баща ти." Така посрещаше тя всеки бунт у най-любимия си син. Джино не сваляше стъписания си поглед от нея, докато излизаше от къщи. Но не хранеше злоба. На следващия ден се държеше, сякаш нищо не е станало.
Това си беше цяло проклятие. Той имаше същите тревожни сини очи на мургавото средиземноморско лице, същия отнесен характер и нежелание да говори, същото безразличие към грижите и тревогите на най-близките си по кръв. Той беше неин враг, както баща му преди него, и тя отмъстително сънуваше провиненията му: държеше се с нея като с чужд човек, не изпълняваше заповедите ѝ. Засегна и нея, и семейната чест. Но ще се научи, този неин син, тя ще помогне на живота да го научи. Кой беше той да скитосва цяла нощ по улиците и цял ден да тича из парка, докато брат му Винченцо си вадеше хляба? Беше почти на осемнайсет. Време е да разбере, че не може вечно да бъде дете. Де да беше възможно.
В съня си Лучия Санта чу как пробуденото чудовище започва да се смее. Що за престъпления бяха това? Дреболии. Даже в Италия имаше синове, които намираха удоволствие в безгрижното лентяйство и безчестие. Но как да го съди за престъпление, за което никога не го беше корила, за което никога не беше страдал, за което не можеше да има прошка. Той беше отказал да види лицето на покойния си баща, преди да потъне завинаги в земята. И така в съня си тя започна да вика и да го проклина вечно да гине в бездънната бездна на ада.
Светлина заля кухнята и Лучия Санта чу приближаващи стъпки до вратата ѝ, разбра, че ще се събуди, преди да произнесе неотменимото проклятие. С благодарност вдигна глава, за да види дъщеря си Октавия, надвесена над нея. Така и не беше изрекла онези ужасни думи за Джино, не беше запратила най-любимия си син в бездната.