Октавия се усмихна.
— Мамо, така стенеше, че те чух чак от втория етаж.
Лучия Санта въздъхна и каза:
— Направи малко кафе, поне тази вечер да си остана в къщата.
Колко хиляди нощи двете бяха седели заедно в кухнята?
През прозорчето към коридора от спални те неизменно бяха слушали равномерното дишане на малките деца. Джино отдавна беше нехранимайко, криеше се под кръглата маса, обкръжен от големите ѝ хищни крака. За Октавия всичко тук беше познато. Дъската за гладене, изправена, готова в ъгъла на прозореца. Огромното радио с форма на катедрала, малкото шкафче с чекмеджета за прибори, кърпи за чинии, копчета и плат за кръпки.
Това беше стая за живеене, работа и хранене. На Октавия ѝ беше мъчно за нея. Безупречният ѝ апартамент в Бронкс имаше порцеланова маса с хромирани столове. Мивката блестеше бяла като стената. Тук бяха отломките от живота. След хранене кухнята приличаше на бойно поле със загорели тенджери, огромни мазни купи, хлъзгави от зехтин и сос за спагети, и мръсни чинии, достатъчни да напълнят цяла вана.
Лучия Санта седеше неподвижна. Лицето ѝ, всяка частица от превитото ѝ тяло, говореха за ужасна умора на духа. Това беше поглед, който плашеше Октавия като малка, но тя вече знаеше, че той ще отмине, че на сутринта майка ѝ ще се събуди тайнствено обновена.
Колкото да покаже съчувствие, Октавия попита кротко:
— Мамо, да не ти е зле? Да извикам доктор Барбато?
С преднамерено, театрално огорчение Лучия Санта каза:
— До гуша ми дойдоха и децата, и животът.
Но като изрече думите, ѝ стана по-леко. Лицето ѝ възвърна цвета си. Октавия се усмихна.
— Знаеш ли, ето кое ми липсва най-много — да ме ругаеш постоянно.
Лучия Санта въздъхна.
— Никога не съм те ругала. Ти ми беше най-доброто дете. Ех, да можеха и тези зверове да бъдат като теб.
Тази прочувственост разтревожи Октавия. Тя каза:
— Мамо, ти вечно ги изкарваш много лоши. Лари ти дава пари всяка седмица. Вини ти носи плика със заплатата, без дори да го отвори. Джино и децата не вършат поразии. Какво повече от това искаш, за Бога?
Тялото на Лучия Санта се изпъна, умората ѝ почти видимо се разсея. Гласът ѝ набираше сила, докато тя се подготвяше за караницата, която всъщност беше разпален разговор — радостта на живота ѝ. Взе да мъмри на италиански, този тъй хубав за мъмрене език:
— Лоренцо, големият ми син. Дава ми десет долара всяка седмица — на мен, на майка си, да храня горкичките му осиротели братя и сестри. А курвичките, с които се влачи, му взимат цялата купчина пари, които вади в съюза. Горката му жена ще го убие в собственото му легло. А аз думичка няма да кажа против нея в съда.
Октавия се разсмя весело.
— Скъпият ти Лоренцо? Ах, мамо, такава си преструвана. Ще дойде довечера с десетачката си и с неговите щуротии, а ти ще го гледаш като цар. Също като ония фльорци, дето се връзват на приказките му.
Лучия Санта каза безучастно на италиански:
— Като си взе съпруг, си мислех, че устата ти ще се изчисти, като се оцапа другото.
Октавия почервеня като рак. Лучия Санта беше доволна. Повърхностната американска вулгарност на дъщеря ѝ не можеше да се мери с нейната, закърмена по италиански.
Чуха стъпки откъм спалните и тогава Вини влезе в кухнята, още сънлив и замаян. Носеше само работни панталони и долна риза.
Беше станал нисък младеж с набита фигура, в която нямаше и грам излишна тлъстина, затова изглеждаше костелив и непохватен. Лицето му беше мургаво и болнаво на вид, имаше набола четина. Би изглеждал жесток и закоравял с ъгловатото си лице, дебелите устни и месестия нос, но тъмните му, широко отворени очи бяха странно беззащитни и кротки, а и той рядко се усмихваше. За Октавия най-лошото беше, че и характерът му се промени. У него винаги имаше нещо мило и привлекателно. Открай време беше приветлив и любезен, това му бе вродено. Но сега, макар че слушаше майка си и вършеше услуги на другите, помагаше някак мъчително, с насмешливо съжаление. На Октавия повече щеше да ѝ хареса, ако просто кажеше на всички да се разкарат. Притесняваше се за него, но и се дразнеше. Той беше едно разочарование. Тази мисъл я накара мрачно да се усмихне. Не сме ли всички такива? Сети се за съпруга си, сам в апартамента им в Бронкс, който четеше, пишеше, чакаше я.
Вини изръмжа със сънливо негодувание. Гласът му беше басов, мъжки, но същевременно по детски раздразнителен.
— Мамо, защо не ме събуди, дявол да го вземе? Казах ти, че трябва да излизам. Ако щях да ходя на работа, щеше да ме събудиш, нали?