Октавия каза остро:
— Заспала е. Не ѝ е лесно да ви гледа, простаци такива.
Лучия Санта се скара на Октавия:
— Защо се заяждаш с него? Цяла седмица се трепе. Веднъж ще се види със сестра си и какво? Тя го ругае. Ела, седни, Винченцо, пийни едно кафе и хапни нещо. Ела, синко, пък може сестра ти да намери добра дума за теб.
Октавия каза ядосано:
— Мамо, такава си преструвана.
После зърна нещо в лицето на Вини, което я стъписа. Отначало, когато майка му мъмреше Октавия, Вини се хилеше самодоволно, жалък с благодарността си, че тя се застъпва за него, но когато Октавия се разсмя, той изведнъж осъзна, че майка му го четка. Усмихна се кисело при мисълта, че толкова лесно може да бъде утешен, а после се разсмя заедно с Октавия на себе си и на майка си. Пиха кафе и си приказваха с дълбоката близост на сплотено семейство, която ги предпазваше да не си досаждат, колкото и скучен да е разговорът.
Октавия видя как начупеното лице на Вини се озарява от спокойствие и си припомни неговата миловидна крехкост. Той се усмихваше и дори се смееше с глас, докато Октавия разказваше как станала отговорничка в шивашкото ателие. Шегуваше се с работата си на железницата. И Октавия осъзна колко липсва на брат си, как сватбата ѝ е разкъсала тъканта на семейството — и за какво? О, тя вече знаеше какво е това, чуваше неговия зов и тялото ѝ се издигаше и пропадаше в поглъщащата страст, която вече не можеше да презира както някога, и все пак не беше щастлива.
Не, не беше толкова щастлива със съпруга си, колкото в този миг, щастлива, че е донесла светлина в страдащия самотен поглед на брат си, сварен така гол и сънен. Тя искаше да направи толкова много за него, а не беше направила нищо — и за какво? Копнежът на плътта беше твърде силен за нея и тя намери нежен съпруг, който победи страховете ѝ. Нямаше да имат деца и благодарение на това и други елементарни предпазни мерки срещу съдбата двамата със съпруга ѝ щяха да се измъкнат от бедността към по-добър живот. Един ден щеше да бъде щастлива.
Когато Вини се облече, Лучия Санта и Октавия го гледаха с особената обич на жените в семейството към техните млади мъже. И двете си представяха как Вини ходи по улицата и събаря момичетата с поглед. Предположиха, че го чака нощ на приятни, вълнуващи завоевания, сред приятели, които ще се възхищават от него, ще го обичат и ще го ценят като принц, какъвто те, майка му и сестра му, знаеха, че е.
Вини си облече синия шевиотен костюм и сложи евтината копринена вратовръзка с големи червени и сини завъртулки. Приглади косата си с вода, като обрамчи грубоватото си чувствено лице с прилежно вчесани, симетрични снопчета гъста черна коса.
Октавия го поднесе:
— Кое е това момиче, Вини? Защо не го доведеш у дома?
А майката каза, без строгост, почти по американски, за да прозвучи като шега:
— Дано си избрал добро италианско момиче, а не някоя ирландска никаквица от Девето авеню.
Вини усети, че се хили с горделива, самодоволна усмивка, все едно десетки момичета се въргалят из краката му. Но когато завърза връзката и видя надутото си изражение в огледалото, се притесни и посърна.
Беше свикнал със семейните ласкателства, с подмятания от рода на: "Ах, той ни е тиха вода, никога няма да разбереш какво мисли. С него трябва да се внимава. Един Господ знае колко момичета крие в някой друг квартал." Не можеше да се удържи да не се надуе от хвалбите им, но как изобщо можеха да мислят такива неща, да ги вземат дяволите!
За Бога, той работеше от четири следобед до полунощ, от вторник до неделя. Откъде, по дяволите, ще намери момичета? Той даже с момчета на своята възраст не се срещаше, само с мъжете, с които работеше през последните четири години в товарното отделение. Навъсен, се сбогува набързо.
Лучия Санта въздъхна тежко.
— Къде ходи толкова късно нощем? — попита. — Какви хора излизат с него? Какво правят? Ще го подмамят някъде, той е толкова невинен.
Октавия се разположи удобно на стола. Копнееше за книга пред себе си и искаше леглото ѝ да я чака в дъното на коридора. Но далеч, в тихия антисептичен апартамент в Бронкс, съпругът ѝ нямаше да заспи, докато не се върне. Щеше да чете и пише във всекидневната сред спуснатите завеси, сенките от лампата и застлания с килим под, щеше да я посрещне с ласкавата, но и жалостива усмивка и да запита:
— Добре ли прекара с вашите?
После щеше да я целуне с нежната тъга, която ги беше отчуждила един от друг. Лучия Санта каза:
— Не стой много до късно. Не искам да се моташ из метрото, когато всички убийци скитат нагоре-надолу.