Неаполитанците изчезнаха от тъмните улици и оставиха града на тропота от конски копита по паважа, докато Лари Анджелуци препускаше към конюшните на 35-а улица.
ГЛАВА II
Семейство Анджелуци-Корбо живееше в най-хубавата сграда на Десето авеню. На всеки от четирите етажа имаше само по един апартамент и затова прозорците гледаха и на запад към Десето авеню, и на изток към задните дворове. Така и жилището се проветряваше по-добре. Анджелуци-Корбо разполагаха с цял етаж — и то горен при това — и можеха да използват дъното на коридора за допълнително складово помещение. Хладилникът, едно бюро, безчислено количество консервирана салца и кутии с макарони бяха струпани до стената, защото, макар апартаментът да бе с шест стаи, те пак не стигаха.
Жилището имаше формата на издължена буква Е без средната чертица. Кухнята представляваше долната основа, после трапезарията, спалните и всекидневната с прозорците, които гледаха към Десето авеню, образуваха дългата вертикална черта, а малката спалня на Октавия с врата към всекидневната беше горната чертица на Е-то. Джино, Вини и Сал спяха във всекидневната на сгъваемо легло, което се изправяше до стената. През деня то стоеше в ъгъла, скрито зад завеса. Родителите нощуваха в първата спалня от вертикала, а Лари — в следващата. После идваше трапезарията, която наричаха кухня — в нея имаше голяма дървена маса за ядене и всичко останало, а под прав ъгъл се намираше истинската кухня с нагревателя, мивката и готварската печка. По местните стандарти жилището беше разточително просторно, пример за щедрата природа на Лучия Санта.
Октавия сложи малката Айлийн на леглото на майка си и отиде в своята стая да се преоблече в домашна рокля. Когато излезе, трите момчета вече спяха дълбоко, леглото им беше разтегнато по средата на всекидневната. Тя прекоси коридора със стаи и влезе в кухнята да си измие лицето. Майка ѝ седеше в трапезарията, чакаше и отпиваше вино от малка чаша. Октавия знаеше, че майка ѝ ще чака да си довършат кавгата и после, като заговорници, заедно ще градят планове за семейното благополучие — къща на Лонг Айланд, колеж за най-умното от децата.
Лучия Санта започна с привидно примирение, на италиански:
— Синът на хлебаря те заглежда. Да не мислиш, че ти дава ледчета, за да му мълчиш?
Иронията ѝ хареса, но за малко спря и се заслуша в някакъв шум от спалнята. Попита напрегнато:
— Сложи ли Лена в средата на леглото? Да не се търколи на пода?
Октавия побесня. Можеше да ѝ прости подигравката, макар майка ѝ да знаеше, че изпитва неприязън към младежите от квартала. Но тя самата беше дала на сестричката си името Айлийн. След дълго премисляне Лучия Санта се съгласи. Време беше да станат американци. Името обаче не можеше да се произнесе на италиански. Невъзможно. Затова беше съкратено на познатото "Лена". След упорити опити да угоди на дъщеря си един ден Лучия Санта изгуби самообладание и изкрещя на италиански: "То даже не е американско." И така бебето стана Лена за всички освен за другите деца в семейството. Шамарът на Октавия пресичаше всякакви волности в тази насока.
Майка и дъщеря се подготвиха за битка. Октавия оправи къдриците си и взе несесера за маникюр от една полица в кухнята. Каза на изразителен, презрителен английски:
— Никога няма да се омъжа за някой от тези макаронаджии. На тях им дай жена, с която да се държат като с куче. Не искам да повтарям твоя живот.
Започна сложна операция с ноктите си. Тази вечер беше решила да ги лакира, за да подразни майка си.
Лучия Санта гледаше дъщеря си с пресилено театрално спокойствие, дишаше тежко и учестено. Двете много си приличаха в гнева — лъскавите черни очи мятаха искри, пълните, чувствени черти бледнееха от ярост и злоба. Но когато майката продума, гласът ѝ беше спокоен.
— Аха — каза тя. — Така значи говорели дъщерите на майките си в Америка?Bravo.Чудна учителка ще излезе от теб. — После хладно сведе глава към дъщеря си. —Mi, mi dispiace.Изобщо не ме е грижа.
И момичето усети веднага, че още една такава обида и майката ще се хвърли върху него като котка с разтворен пестник. Октавия не се страхуваше, но все пак изпитваше почит в разумни граници, а и знаеше, че тази жена, вождът на семейството, се осланя на нея, уважава я и никога няма да се съюзи с другите срещу дъщеря си. Почувства се виновна за своята нелоялност, защото смяташе, че животът на майка ѝ е провален.