— Имам време — отговори Октавия. — За теб се тревожа. Да взема да остана тук една-две нощи, да си починеш, а аз ще гледам децата.
Лучия Санта сви рамене.
— Ти си гледай мъжа, да не останеш вдовица. Тогава ще разбереш какво е теглила майка ти.
Октавия рече закачливо:
— Тъкмо ще се върна при теб.
Но за нейна изненада Лучия Санта я погледна мрачно, изпитателно, сякаш това не беше шега. Тя се изчерви.
Майката видя, че дъщеря ѝ се натъжава, и каза:
— Събуди ме в лош момент. Тъкмо щях насън да прокълна онзи дявол сина ми, дето трябва да го прокълна наяве.
Октавия промълви:
— Мамо, остави тези неща.
— Не, няма да ги оставя аз. — Лучия Санта закри очи с ръка. — И ако има Господ, той ще си понесе заслуженото.
Тя поклати глава и дълбока умора се разля по цялото ѝ лице и тяло.
— Баща му потъна в земята и не дочака сълзи от големия си син. — Гласът ѝ беше дълбоко наскърбен. — Франк Корбо беше едно нищо на тая земя, мъчи се за нищо и ще гори в ада. А ти ме караш да пусна Джино вкъщи, без да го набия, без дума да обеля. Никога не е давал пет пари какво ни е на нас. Мислех, че нещо страшно му се е случило, че е полудял като баща си. А той най-спокойно се връща и не ще да говори. Преглътнах горчилката, задавих се тогава, и сега още се давя. Що за звяр е това, що за чудовище? Накара цял свят да се отврати от умрелия му баща и от него, а после се връща, яде, пие и спи без капчица срам. Той ми е син, но насън го проклинам и го виждам умрял в ковчега на баща си.
Октавия кресна на майка си:
— Дрън! Дрън! Дрън! — Лицето ѝ беше изкривено от гняв. — Аз отидох на погребението му, дето го мразех. И какво? И ти отиде на погребението му, а не проля една кирлива сълза. Преди да умре, цяла година не беше ходила да го видиш в лудницата.
Това накара и двете жени да притихнат. Сърбаха кафето си. Октавия каза:
— Джино ще се оправи, пипето му сече. Може и да излезе нещо от него.
Лучия Санта се изсмя пренебрежително.
— Да, пияница, престъпник, убиец. Само едно няма да излезе от него. Мъж, който носи вкъщи заплатата, изкарана с честен труд.
— Ето, затова всъщност си бясна — че Джино не работи след училище. Защото той е единственият, когото не можеш да командваш.
— Че кой да го командва, ако не майка му? — попита Лучия Санта. — Или си мислиш, че никой няма да го командва в живота? Защото и той така си мисли. Ще яде безплатно до края на живота си, така ли? Ама не е така. Какво ще стане с него, като разбере какво нещо е животът? Колко е тежък? Много иска той, много му е приятно да живее. И аз бях такава на неговите години и си изпатих. Искам от мен да разбере какъв е животът, а не от чужди хора.
— Мамо, не можеш. — Октавия се поколеба. — Погледни любимия си Лари, колко грижи хвърли по него, а сега е, кажи-речи, гангстер, събира пари за оня измислен съюз.
— Какво говориш? — Лучия Санта махна пренебрежително. — Не можех да го накарам даже да натупа братлетата си вместо мен, такъв е страхопъзльо.
Октавия поклати глава и каза бавно, учудено:
— Мамо, понякога си толкова умна. Как може сега да си толкова глупава?
Лучия Санта безучастно сърбаше кафето си.
— Както и да е, той вече излезе от живота ми. — Тя не забеляза как Октавия извърна глава и продължи: — Джино ме тормози. Слушай сега. Онази хубава работа в магазина. Два дни издържа. Два дни. Другите хора работят една работа петдесет години, а моят син — два дни.
Октавия се засмя.
— Сам ли напусна, или го уволниха?
— А, смешно ти е значи? — запита на най-вежливия си италиански Лучия Санта, по което личеше, че е вбесена. — Изхвърлиха го. След училище един ден се отбил да поиграе футбол, после отишъл на работа. Сигурно си е мислел, че магазинът ще стои затворен, докато стигне дотам. Няма да е беда. Не се е сетил, чеpadroneняма да си зареже търговията и ще работи сам. Не, скъпият ни Джино не изкара и първата седмица.
— Най-добре да поговоря с него — каза Октавия. — По кое време се прибира?
Лучия Санта сви рамене.
— Кой знае? Царят влиза и излиза когато му скимне. Кажи ми едно: какво правят тия сополанковци до три през нощта? Стоя до прозореца и го гледам седнал на стълбите, приказва и приказва по-зле и от бабичките.
Октавия въздъхна.
— Откъде да знам.
Тя се приготви да си тръгне. Лучия Санта прибра чашите от кафето. Нямаше прощална ласка, нямаше целувка. Сякаш Октавия отиваше някъде на гости и щеше да се върне. Майка ѝ застана до предния прозорец да пази дъщеря си с очи, докато завие от Десето авеню към метрото.