ГЛАВА XIX
В понеделник беше свободната вечер на Вини Анджелуци от работа. Тази нощ той възнаграждаваше плътта си заради оскъдицата в живота си.
Майка му и сестра му го подиграваха и го притесняваха, защото щеше да плати пет долара, за да легне с жена, просто и ефикасно. Срамуваше се от това, понеже беше поредният белег на провала. Припомни си гордостта, стаена в гласа на майка му, когато се караше на Лари за похожденията му с млади момичета. Двете с Октавия щяха да бъдат отвратени, ако знаеха какво щеше да направи сега.
Вини беше работил на смяната от четири до полунощ, откакто напусна гимназията. Никога не се бе събирал с приятели, не беше целувал, никога дори не беше говорил с момиче сред лятната нощна тишина. Единственият му почивен ден беше понеделник и тази нощ от седмицата нямаше какво да се прави. Свенливостта му влошаваше още повече нещата.
Затова Вини внасяше своята бедна, но честна лепта в един порядъчен бардак, препоръчан от главния чиновник в товарното отделение, който не искаше работниците му да висят по баровете, за да забършат някоя очукана фльорца или нещо още по-лошо. Понякога и самият главен чиновник се отбиваше тук.
За това развлечение всички чиновници се обличаха порядъчно, сякаш отиваха да търсят работа. Носеха костюми и връзки, шапки и палта, униформата за свободния ден, седмия ден за почивка и радост за душата. Вини с черното си борсалино винаги бе взиман на подбив, че прилича на гангстер, макар да бе най-младият от всички. Събираха се в бара "Даймънд Джим", в който имаше хотдог на скара и горещи сандвичи с говежда пържола, както и студени хапки, сиви почти колкото кожата на главния чиновник. Тържествено поръчваха уиски, а единият от чиновниците казваше господарски: "Сега аз черпя", и слагаше пари на бара. Когато всички се изреждаха да черпят по едно, излизаха на 42-ра улица, под бушуващите неонови пламъци на кината, които се простираха едно до друго по двата тротоара. По това време навън вече имаше толкова скитащи хора, че много внимаваха да се движат вкупом, сякаш, ако някой от тях се отделеше, щеше да бъде отнесен, безпомощен да се върне при останалите. Докато вървяха по 42-ра улица, минаваха през големите, изрисувани картонени жени, които съблазняваха в изправените дървени рамки с голотата си, изрязана в червени и лилави електрически светлини.
Беше улегнал, четириетажен хотел, скромно притаен сред огньовете хладна, пламтяща плът. След като прекрачеха прага, влизаха направо в асансьора. Нямаше нужда да минават през фоайето, защото точно този вход се използваше от хора като тях. Пиколото в асансьора намигаше, сериозно, делово намигване, в никакъв случай лекомислено подмятане за предстоящата работа, и ги качваше на горния етаж. Водеше ги по застлания с килим коридор, оставяше желязната си клетка отворена и неохранявана, за да почука на съответната врата и да пошепне тайната парола, после ги наблюдаваше внимателно, докато изпълваха стаята.
Беше всекидневната на апартамент с две спални и твърде много малки кожени столове. Обикновено имаше някой, който четеше списание и чакаше реда си. В кухненския бокс едва забележима жена пиеше кафе и регулираше движението. В шкафчето ѝ имаше бутилки с уиски и чаши. Всеки, който искаше да пийне, се отбиваше до бокса и слагаше банкнота от един долар, но обикновено нещата се развиваха толкова бързо, че нямаше време. Тази жена имаше много малко работа с клиентите и приличаше повече на страж на този свят.
Именно лицето на тази жена Вини си спомняше винаги, никога момичетата, които работеха в спалните. Беше ниска, с гъста и много черна коса, и макар че нямаше начин да се определи възрастта ѝ, бе твърде стара за занаята. Но точно лицето и гласът ѝ бяха нечовешки.
Имаше ужасния груб глас, присъщ на някои уличници, сякаш потоците заразено семе, преливащи в тялото, бяха разяли гласните струни. Тя говореше само с огромно усилие и воля. Тембърът ѝ беше по-ужасяващ от видим белег. Чертите ѝ за младите очи на Вини бяха самата маска на злото. Устата беше дебела и безформена, притисната здраво към зъбите, които изскачаха от плътта. Бузите и челюстите бяха тежки, увиснали, подобно на царствена вдовица, но носът беше дързък и вирнат от нещо по-тайнствено от природата, очите ѝ бяха черни и бездушни като две парчета въглен. Зад всичко това във всяка нейна дума и жест се четеше, че тя не мрази и не презира света, но вече не изпитва никакво плътско чувство към някого или нещо в него. Беше безполова. Когато минаваше край теб, главата ѝ се накланяше настрани като акула. Веднъж се плъзна покрай Вини и той се сви назад, сякаш щеше да откъсне парче месо от тялото му. Когато от спалнята излизаше мъж, тя посочваше следващия клиент, но само след като отваряше вратата на спалнята и изграчваше вътре: "Може ли, миличка?" Щом чуеше този глас, кръвта на Вини се смразяваше.