Но той беше млад. Когато влизаше в спалнята, кръвта му отново се разгорещяваше. Едва забелязваше изрисуваното лице на жената, винаги едно и също.
Обикновено руса, тя се движеше в златистия кръг на плътно затъмнената лампа, така че цветовете на лицето ѝ сякаш отразяваха светлината, боядисаната червена уста, дългия блед нос, който лъщеше зад напудрената бяла кост, мъртвешките, призрачни бузи и нацапаните с черно зеленикави очи.
Това, което следваше, винаги смущаваше Вини. Жената го водеше към ниска масичка в ъгъла на стаята, където имаше леген, пълен с топла вода. Той събуваше обувките си, чорапите и панталоните, а тя измиваше интимните му части, като ги оглеждаше с внимателен, клиничен поглед.
После го водеше към леглото до отсрещната стена — той все още по риза и вратовръзка (веднъж, разгорещен от страст, беше започнал да сваля и тях, но жената каза: "Не, за Бога, нямам цяла нощ"), събличаше халата си и заставаше гола пред него в мътната светлина на закачената нощна лампа.
Изрисуваните червени зърна, закръгленият корем с гънка тлъстина, спретнатият черен триъгълник и двете дълги колони силно напудрени бедра служеха по предназначение. Когато курвата си хвърляше робата и показваше това тяло, кръвта нахлуваше в мозъка на Вини с такава сила, че до края на вечерта го болеше глава.
Прегръдката беше официална, откровена пантомима, жената полягаше на покритото легло, придърпваше Вини над себе си, той падаше на коляно и подпираше тялото си в стягата на махащите като ножици крайници.
Отнасяше се. Плът, плът, гореща, мека, до неговата, топящ се восък, топло, податливо, прилепващо месо без кръв и жилави нерви. Неговото тяло, отделна тъкан, обгръщаше, попиваше онова, което другото месо изстискваше. Изпънатата му, стегната фигура се впиваше в този восък, който поемаше формата на неговите кости, и в един заслепяващ миг той беше свободен, избавен от самотата.
Това беше всичко. Колегите му чакаха и после всички отиваха да вечерят китайска храна, след това да гледат кино в "Парамаунт" или да играят боулинг и завършваха с късно кафе от автомата на самообслужване. Когато чиновниците си намираха постоянни приятелки или се сгодяваха, не преставаха да посещават хотела, но след това не продължаваха да се забавляват, а ходеха при приятелките си. Обезвредени.
За Вини това беше като храната, която ядеше, като леглото, в което спеше, като парите, които печелеше, част от всекидневната програма на живота за оцеляване. Но с времето усещаше как се откъсва от околния свят и неговите обитатели.
ГЛАВА XX
Къде бяха онези нещастници, които проклинаха Америка и нейната мечта? И кой се съмняваше в нея сега? За войната в Европа англичани, французи, немци и дори Мусолини изпращаха милиони на смърт, а всеки италианец по западния вал на града ходеше с пълни джобове. Ужасната Депресия свърши, човек нямаше нужда вече да проси за хляба си, а социалните анкетьори бяха провождани с ругатни надолу по стълбите. Крояха се планове за покупки на жилища на Лонг Айланд.
Вярно, че се печелеха пари, като се помагаше на хората да се убиват един друг. Войната в Европа създаде всички работни места. Така мърмореха някои със свежи мозъци, които си търсеха белята. Но в коя друга страна дори бедните могат да забогатеят от чуждото нещастие?
Родом от Юга, Сицилия, Неапол, Абруци, италианците на Десето авеню не се интересуваха дали Мусолини ще спечели войната. Никога не бяха обичали родината си, тя не означаваше нищо за тях. Векове наред държавата беше най-големият враг на техните бащи и деди. Богатите плюеха на бедните. Сводниците от Рим и Севера бяха изсмуквали кръвта им. Какво щастие, че бяха на сигурно място тук, в Америка.
Само Терезина Кокалити беше недоволна. Вече не можеше да обяви синовете си за безработни в тези добри времена и беше лишена от социалните помощи. Сега тайно обикаляше и купуваше големи чували захар, кутии мас и безбройни топове плат. Загадъчно казваше на Лучия Санта:
— Ще дойде ден, ах, ще дойде ден…
Но после закопчаваше уста с пръст и не обелваше дума. Какво имаше предвид? Вярно, че сбираха набор, но само едно момче от Десето авеню получи призовка. Нищо особено.
Лучия Санта беше твърде заета, за да остави думите на Кокалити да жужат в главата ѝ. Потоци злато се изливаха в квартирите. Децата работеха след училище. Сал и Лена имаха почасова работа в новата фабрика за лекарства на Девето авеню. Вини робуваше седем дни в седмицата. Хората в Европа нека се избиват колкото си искат, щом така им харесва. Селото на родителите на Лучия Санта беше толкова малко, земята толкова безполезна, че никой от роднините ѝ не беше застрашен.