Само онзи безобразник Джино нехаеше. Но това му беше последното безгрижно лято. През януари завършваше гимназията и край на оправданията. Нямаше полза да се молят приятели да му намират работа. Лучия Санта се опитваше, но Джино винаги беше изхвърлян.
Но едно нещо можеше да свърши онзиmascalzone.Вини пак си беше забравил торбичката с обяда и Джино ще трябва да му я занесе. Лучия Санта му препречи пътя, когато с бейзболна бухалка под мишница и акушерска ръкавица в ръка опита да се промъкне край натежалата ѝ фигура. Като херцог с бастун и шапка.
— Занеси това на брат си в работата — каза тя и протегна мазната кафява кесия, като едва не се засмя на превзетото му отвращение. Колко горделив беше само, като всички, които не си вадят хляба с труд. Колко докачлив.
— Ще закъснея, мамо — каза Джино, като не обръщаше внимание на кесията.
— За къде ще закъснееш? — попита Лучия Санта нетърпеливо. — За сватбата си ли ще закъснееш? Ще закъснееш да внесеш парите, които си изкарал тази седмица, в банката? Ще закъснееш да се срещнеш с някой приятел за почтена работа?
Джино въздъхна.
— Мамо, Вини може да хапне нещо в лавката.
Това беше прекалено. Лучия Санта каза с огорчение:
— Брат ти се трепе заради теб — не играе и не тича из парка. Веднъж не си го поканил да излезе с теб, толкова е самотен. И даже хляба не искаш да му занесеш? Позор си ти. Върви си играй бейзбола и скитосвай с приятелчетата си. Аз сама ще му го занеса.
Засрамен, Джино взе кесията. Видя блясъка на победата в очите на майка си, но не му пукаше. Наистина искаше да направи нещо за Вини.
Леко премина по Десето авеню към 37-а улица и после надолу по Единайсето авеню. Обичаше пълната свобода на тялото си, когато се движеше в задушния летен въздух. Когато беше по-малък, правеше огромни подскоци да види дали може да полети, както му се струваше, но вече бе много голям. Точно преди да стигне до сградата на товарното, той хвърли кафявата книжна кесия високо във въздуха пред себе си, после направи зашеметяващ спринт да я хване, преди да падне на земята.
Изкачи се бавно през вмирисаната на плъхове сграда с железния зарешетен асансьор. Возачът, в сива мръсна униформа с жълта, подобна на червей, емблема на вензелите, отвори железните врати със загадъчното пренебрежение, което някои възрастни изпитват към младите, и Джино се озова в таванска кантора, която се простираше до отсрещния ъгъл на сградата.
Беше като кошмар, в който човек вижда затвор и знае, че един ден ще живее тук. Дълги редици бюра със сметачни машини с ленти изплюваха ролки с многобройни товарителни разписки. Мъжете, които работеха на тези машини, бяха до един в сака, бели ризи и разхлабени, увиснали вратовръзки. Бяха по-възрастни от Вини и много бързи.
Машините тракаха сляпо. Всяко бюро имаше своя жълта лампа, останалата част от кантората тънеше в мрак с изключение на дългия тезгях, отрупан с напечатани сметки. На този тезгях висок, слаб, приведен мъж, с най-сивото лице, което Джино беше виждал, подреждаше сметките под огромна лампа. Не се чуваше глас. Нямаше и следа от слънцето навън. Сякаш всички тези хора бяха погребани сред грохота на композиращите се товарни влакове, които минаваха в подножието на сградата. Джино се огледа и накрая забеляза брат си.
Вини беше единственият мъж без сако, носеше шарена риза, за да не се налага да я сменя поне два-три дни. Къдравата му черна коса изглеждаше мокра под жълтата настолна лампа. Джино забеляза, че Вини е по-бавен от другите и лицето му е напрегнато и изкривено, погълнато от работата. Останалите имаха безчувственото изражение на сомнамбули.
Изведнъж Вини погледна нагоре. Вгледа се в Джино безизразно. Запали цигара. С изненада Джино осъзна, че Вини не може да го види, нито пък някой от другите. Той стоеше в мрака извън техния свят. Мина край първата редица бюра в жълтия жив квадрат. Сякаш беше засенчил слънцето, главите подскочиха нагоре. Вини вдигна очи.
На лицето му се изписа покъртителна радост. Усмивката му беше мила, както в детството им. Джино вдигна кесията с храната и я хвърли. Вини я хвана майсторски и Джино отиде и застана неловко до бюрото му.
— Благодаря, малкият — каза Вини. Мъжете от двете му страни престанаха да тракат и той им го представи: — Това е по-малкият ми брат Джино.
Джино беше смутен от гордостта в гласа на Вини. Двамата мъже казаха: "Здрасти, малкият", и той им хвърли студен, преценяващ поглед. Сети се за синия си гащеризон и бялата вълнена блуза и се почувства глупаво, сякаш беше Дошъл на някакво сериозно събрание безгрижно облечен. Сиволикият мъж извика: