Луиза се качи с децата и се опита да успокои майката. В бъркотията никой не чу другите стъпки, които се приближаваха зад нея. Изведнъж на вратата се появи черната униформа на железничарското ченге, а зад него сивото лице на пекаря. Пекарят мина пред Бика, сякаш не искаше Лучия Санта да го гледа и слуша, несъзнателно вдигнал двете си ръце с Длани, обърнати към нея, в жест на такава неизразима жал, че Лучия Санта занемя. Луиза изведнъж изпищя от ужас.
Джино седеше тихо на стълбите на Хъдсън Гилд с приятелите си, когато Джоуи Бианко дойде и му каза:
— Най-добре се прибирай, Джино. У вас стават лоши работи.
Джино вече рядко се виждаше с Джоуи Бианко. Бяха надраснали дружбата си, както става с децата, и вече се смущаваха един от друг. Затова и не се опита да спре Джоуи, който продължи нататък, за да го попита какво е станало. Даже мислеше да не се прибира, но после реши да види за какво става дума.
Прекоси напряко през парка Челси и леко изтича по Десето авеню, докато стигна до ъгъла на 30-а улица. Тогава видя тълпата пред входа на тяхната сграда и започна да върви много бавно.
В тълпата нямаше никой от семейството. Джино изтича по стълбите в жилището.
То беше претъпкано от съседи. В ъгъла до прозореца Джино видя Сал и Лена да стоят самотни и вцепенени, с побелели от ужас лица. Част от тълпата започна да се разотива и тогава видя майка си, седнала на стола. Доктор Барбато държеше спринцовка във въздуха. Лари едва удържаше майка си с цялата си сила, за да не трепери в конвулсии.
Тя изглеждаше ужасно, сякаш всеки от мускулите, които свързваха чертите на лицето ѝ една за друга, беше разкъсан. Устата ѝ беше странно изкривена и тя, изглежда, се мъчеше да говори. Очите ѝ имаха странния втренчен поглед на слепците. Долната част на тялото ѝ подскачаше от стола и тогава дланта на доктор Барбато се мярна за миг, докато забиваше спринцовката в ръката ѝ. После се изправи над нея и я загледа.
Бавно чертите на Лучия Санта се отпуснаха в някакъв покой. Клепачите ѝ се спуснаха и напрежението напусна тялото ѝ.
— Сложете я да легне — поръча доктор Барбато. — Ще спи около час. Обадете се, когато се събуди.
Лари и някои от жените отнесоха Лучия Санта в спалнята. Джино забеляза, че стои до Терезина Кокалити. Много тихо, за първи път, той се обърна към нея и запита:
— Какво е станало с майка ми?
Леля Терезина с удоволствие му разказа. Беше ѝ приятно в този черен ден да свърши поне едно нещо както трябва.
— Нищо ѝ няма на майка ти — каза тя, като претегляше думите. — Брат ти Винченцо. Намерили го в депото, прегазен от локомотив. Колкото до майка ти, така става с родителите, когато скърбят за децата си. Съжали я поне малко сега.
Джино завинаги запомни пълния с омраза поглед на черното ѝ ястребово лице, запомни колко малко му домъчня за смъртта на брат му и колко беше поразен, че всички, майка му и останалите, са така съсипани от мъка.
Когато Лари се върна от спалнята, направи знак на Джино да го последва. Изтичаха надолу по стълбите и влязоха в колата на Лари. Караха до 36-а улица и Девето авеню и спряха пред една кафява сграда. Лари за пръв път проговори:
— Качи се на третия етаж и кажи на Фей Левака да слезе. Искам да говоря с него.
Но тогава видя как някой излиза от входа, свали прозореца и извика:
— Ей, Левак. — После каза на Джино: — Дай му да седне на твоето място. Ти мини отзад.
Фей Левака беше висок, широкоплещест ирландец и Джино си спомни, че бяха израснали заедно с големия му брат — всъщност беше единственият от квартала, който можеше да бие Лари в юмручен бой. Докато двамата мъже палеха цигари, Джино се сгуши на задната седалка. Грубото съобщение на леля Терезина все още беше само сбор от твърде много думи. Той не усещаше, че Вини наистина е мъртъв.
Гласът на Лари беше спокоен в тъмното. Уморен.
— Боже, какъв гаден ден за всички.
— Да — каза Фей Левака. Тонът му беше грубоват по рождение, но сега в него имаше нотка искрена жал. — Тъкмо излизах да пийна нещо. Не можах дори да вечерям.
— Не видя ли, че това е брат ми, преди да го удариш с локомотива?
В думите на Лари нямаше укор, но Фей Левака каза сърдито:
— Боже, Лари, да не мислиш, че аз съм виновен? Беше навътре в депото, до Четирийсет и втора улица. — Понеже Лари не отговори, той продължи по-спокойно: — Виждал съм го само като малък, когато играехме с тебе. Много се е променил оттогава. А и нямаше никакви документи.