— Ако все още държиш на нашето приятелство, избягвай да произнасяш в едно и също изречение думите „закъснение“ и „пак“.
— Нищо не съм казал — увери го Мат. — Бяхме резервирали тази маса за дванадесет часа. Сега е един и двадесет, но аз нищо не съм казал. По-добре ми разкажи как мина престоят ти в Камбоджа?
Елиът едва бе произнесъл няколко думи, когато се задави в продължителна кашлица.
Мат му поднесе голяма чаша с газирана вода.
— Не кашляш ли прекалено много, а? — попита разтревожено той.
— Не се притеснявай.
— Все пак… Не трябва ли да си направиш едно малко прегледче? Да речем, едно малко скенерче или нещо от тоя род…
— Доколкото си спомням, лекарят на тази маса съм аз — отвърна му Елиът, отваряйки менюто. — И тъй, какво благоволи да ми поръчаш?
— Не се сърди, приятелю, но намирам, че изглеждаш, сякаш снощи здравата си препил.
— Много ли комплименти смяташ да ми направиш още?
— Чисто и просто се тревожа за теб: прекалено много работиш, не си почиваш достатъчно.
— Добре съм, казах ти вече! Просто тази мисия в Камбоджа малко ме поумори…
— Не трябваше изобщо да ходиш там! — отсече Мат с изразителна гримаса. — Ако мен питаш, Азия…
— Напротив, беше много обогатяващо за мен. Но нямаш представа каква чудесия ми се случи.
— В смисъл?
— Срещнах един стар камбоджанец, на когото помогнах, и той, досущ като духа от лампата на Аладин, ме попита кое е най-съкровеното ми желание…
— И ти какво му отговори?
— Поисках му нещо невъзможно.
— Да спечелиш най-сетне една игра на голф?
— Престани да се занасяш.
— Добре де, кажи ми…
— Казах му, че бил желал да видя отново един човек…
В този миг Мат разбра, че приятелят му говори сериозно, и лицето му смени изражението си.
— И кого би искал да видиш отново? — попита го той, макар вече да знаеше отговора.
— Илена…
Невидим воал на тъга покри лицата на двамата приятели. Но Елиът не позволи да бъде обсебен от меланхолията. Докато келнерът поднасяше предястията, той отново започна да разказва на своя приятел смайващата история за флакончето с хапчетата, а после и подробности за потресаващия кошмар, който бе преживял през последната нощ.
Мат се опита да му повлияе успокояващо:
— Ако искаш да чуеш моя съвет, забрави тази история и вдигни малко крака от педала.
— Не можеш да си представиш колко поразителен и смущаващ беше този кошмар и същевременно колко реално изглеждаше всичко. Беше толкова… толкова странно да се видиш отново на тридесет години.
— Наистина ли смяташ, че точно тези хапчета са предизвикали всичко това?
— Че какво друго?
— Може да си изял нещо не съвсем прясно — предположи Мат. — Ако ме питаш, прекалено често се вреш в тези китайски дупки…
— Престани да бръщолевиш…
— Говоря съвсем сериозно. Никога повече недей да стъпваш в коптора на тоя мошеник Джоу: неговата патица по пекински всъщност е някое нещастно куче, сигурен съм…
Останалата част от обеда премина в шеги и добро настроение. Мат притежаваше скъпоценния дар да разпространява бодрост и веселие около себе си. Когато бе заедно с него, Елиът забравяше всички мрачни мисли, всички тежки грижи, всички отговорности. Разговорът бе възприел закачлив тон и се водеше на далеч по-повърхностни теми.
— Видя ли момичето на бара? — попита Мат, лапвайки хапка фламбиран банан. — Гледа към мен, нали?
Елиът се обърна към бара в дъното на залата: една красива русалка с бедра до сливиците и очи на кошута лениво смучеше своето сухо мартини.
— Това е момиче на повикване, старче, не виждаш ли?
Мат поклати глава.
— Безкрайно си далеч от истината.
— Искаш ли да се хванем на бас?
— Говориш така, защото се е вторачила в мен, а не в теб.
— Колко години й даваш?
— Двадесет и пет.
— А ти на колко години си?
— На шестдесет — призна си Мат.
— Ето защо това е момиче на повикване…
Мат се съвземаше няколко секунди от удара, след което бурно се възпротиви:
— Никога не съм бил в по-добра форма!
— Човек остарява, приятелче, ако все още не си разбрал. Такъв е животът и мисля, че и ти би трябвало лека-полека да се примириш с този ход на нещата.