Мат затвори тетрадката и се изправи с мъка. Виеше му се свят, бутилката „Шато Латур“ бе преполовена, но и цялата не бе достатъчна, за да уталожи безкрайната болка на угризенията и съжаленията.
Какво да прави сега? Да изпразни бутилката, за да удави мъката в алкохола? Прецени за миг тази възможност, но бързо се отказа от нея. Мина зад бара за дегустации и си наплиска лицето със студена вода. Сетне облече палтото си и излезе в нощта. Леден вятър го връхлетя на няколко порива. Елиът бе мъртъв и той не можеше нищо да промени. За разлика от това имаше едно нещо, което все още можеше да направи.
Ала имаше ли право на това?
Достигайки до паркинга, той се отказа от лимузината в полза на служебния джип. Преди да напусне плантацията, включи системата GPS-и вкара в нея данните на адрес в Северна Калифорния.
После пое към планините.
Пътува цялата нощ, навлизайки в заснежени области. Все още бе зима и пътищата бяха хлъзгави, плътна мъгла обгръщаше всичко и намаляваше видимостта.
След Уилоу Крийк насмалко да остане без гориво: спасението му дойде в лицето на дебелия собственик на местната бакалия, който се съгласи да му продаде туба гориво на цената на златото. Когато пристигна в Уивървил, мъглата най-сетне се бе вдигнала и на пресекулки се показваше слънцето, което осветяваше със своите лъчи заснежените върхове на Тринити Алпс.
Мат пое по един горски път и не след дълго пристигна пред малка дървена къща, в която вече бе идвал заедно с Тифани.
При шума от двигателя на джипа Илена бе излязла на верандата.
— Мати! — провикна се тя с разтревожен глас.
Той й помаха с ръка и побърза да стигне до преддверието, за да я притисне в прегръдките си.
Всеки път, когато я поглеждаше, изпитваше особено чувство, смесица от състрадание и респект. Илена се бе борила през целия си живот: отначало — за да преодолее тежките поражения по своето тяло, а после — за да защитава каузи, които му бяха скъпи.
— Изглеждаш в прекрасна форма — установи той.
— А ти, точно обратното, в главата си като някакво митично чудовище! Какво се е случило, Мат?
— Ще ти обясня, но първо ми направи едно кафе.
Двамата влязоха в къщата. Вътрешността й бе подредена с вкус, представляваше сполучлива смесица от традиционна дървения и изискани дизайнерски решения. Панорамни прозорци, камина, приятни пространства, последно поколение информационни технологии: налице бе всичко, което превръщаше това място в уютна и удобна извънградска вила.
— Е? — попита Илена, натискайки копчето на машината за еспресо. — Да не би жена ти да те е изгонила?
— Още не — отвърна Мат, изобразявайки нещо като усмивка.
Погледна я с цялата нежност, на която бе способен. Въпреки изпитанията, през които бе преминала, Илена продължаваше да излъчва изумителен чар. В Станфорд, където продължаваше да ръководи няколко курса, тя бе разглеждана като една от „звездите“ на университетския комплекс. В тази люпилня на интелектуалци и Нобелови медалисти съвсем не бяха малцина оптимистите, които бяха опитвали какви ли не стратегии за съблазняването й, но в крайна сметка винаги бяха се оттегляли от полесражението с подвити опашки. Мат знаеше, че след ужасния инцидент Илена се бе отказала от всякакъв любовен живот. В болницата се бе борила, за да оцелее след многобройните хирургически операции. В лоното на „Грийнпийс“ бе работила настървено срещу лобита и правителства. Но никога не бе срещнала отново любовта…
— Ето ти твоето кафе — каза тя, поставяйки на масата поднос с две димящи чаши и чиния с подбрани видове бисквити.
Една котка с дълга копринена козина важно влезе в стаята, за да поиска и тя своята закуска.
Илена я взе в скута си и я дари с няколко ласки. Тъкмо се бе насочила обратно към кухнята, когато Мат рязко й съобщи причината за своето посещение:
— Елиът почина.
Дълбока тишина за миг завладя къщата. Илена пусна персийката, която се оттегли с недоволно мяукане.
— Цигарите ли? — попита тя, обръщайки се към Мат.
— Да, рак на белите дробове.
Тя поклати глава. Лицето й оставаше невъзмутимо, но Мат забеляза, че очите й блестяха.
После излезе от хола, насочвайки се към кухнята заедно с котката, която я последва по петите й.
Останал сам, Мат въздъхна. Погледът му се зарея по посока на ледниците, които се спускаха от върховете на планините подобно на потоци обезцветена лава.