Десет хапчета; девет пътешествия.
Къде бе останало последното хапче?
24
Последното хапче…
Когато много пътища се открият пред теб и ти се зачудиш по кой да поемеш, не избирай първия, който ти попадне, а седни и зачакай. Чакай още и още. Не мърдай, мълчи и слушай сърцето си. После, когато то ти заговори, изправи се и потегли натам, накъдето то те поведе.
2007 год.
Мат е на 61 години
Мат се добра до града за по-малко от половин час.
Нещо препускаше в неговата глава.
Една малко налудничава идея, представляваща обаче мехлем за стегнатата му душа.
Пое по булевард „Марина“ и както в добрите стари времена паркира колата си пред дома на Елиът. Надявал се бе да завари вътре Анджи, но очевидно къщата бе празна. След като звъня и блъска немалко време по вратата, той заобиколи постройката и прескочи оградата, попадайки в задното дворче. То почти не се бе променило с годините. Старият кедър от Аляска, винаги на своя пост, разгръщаше могъщата си корона и докосваше с клоните си големите остъклени повърхности на сградата. Мат бе почти сигурен, че за разлика от околните къщи в дома на Елиът няма аларма. Съблече палтото си, нави го около ръката си и нанесе удар с лакът по панорамния прозорец на кухнята. Стъклото бе дебело, но що се отнася до физическата сила, Мат все още бе в добра форма. Когато стъклото се счупи, той провря ловка ръка между острите му парчета и отвори вратата отвътре.
Нахлу в къщата и в продължение на цели три часа обикаля двата етажа от единия до другия край, претърсвайки методично всяка стая, отваряйки всички възможни чекмеджета, ровейки се из всеки шкаф, повдигайки дори няколкото разкривени паркетини с надеждата да се добере до последното хапче.
Ала така и не откри нищо.
Нощта вече бе паднала, Мат се канеше да се прибира, когато погледът му се спря върху една снимка на Елиът, разположена сред цяла поредица фотографии на Анджи.
Тогава даде воля на гнева и разочарованието си:
— Добре се подигра ти с нас, а, старче? — извика той към портрета на Елиът.
Захвана се да го ругае, сякаш последният се намираше от плът и кръв пред него:
— Всичко това са кръгли глупости, нали? Залъгалки, които си съчинил, за да оправдаеш поведението си…
Приближи се до снимката и заби поглед в този на лекаря:
— Не е имало никакъв камбоджанец, нали! Не е имало никакви хапчета! Не е имало никакви пътешествия във времето! Ти се беше побъркал преди тридесет години и си продължил да полудяваш още повече чак до своята смърт!
В неудържим жест на раздразнение Мат грабна рамкираната снимка и я запрати срещу стената.
— Гадняр!
После, напълно изчерпан и изтощен, той се срина във фотьойла до бюрото.
Нужно му бе доста време, за да си възвърне някакво подобие на спокойствие.
Сега вече стаята тънеше в пълен мрак.
Мат се надигна, за да запали малката лампа, поставена върху един боядисан скрин. Сред парчетата стъкло той изрови снимката на Елиът и я сложи на един от рафтовете на библиотеката.
— Няма да се караме, нали!
Библиотеката…
Приближи се до нея. Спомняше си деня, когато бе дошъл тук, за да пъхне телеграмата между страниците на един атлас. Изправен пред редиците книги, той обходи с поглед заглавията, докато стигне до това, което търсеше. Грабна стария атлас, издуха финия слой прах и разтърси сборника с карти и графики.
Нищо, после изведнъж някакво предчувствие, последен жест, отчаян опит да не изпусне своята мечта…
Взе ножа за разрязване на книги, който лежеше върху бюрото, и го заби в тънкото пространство, което разделяше подвързията и гръбчето на книгата. Усети известна съпротива и след няколко допълнителни движения оттам върху паркета изпадна малко найлоново квадратче.
Мат го грабна с примряла душа. Представляваше миниатюрно херметически затворено пликче, което той незабавно отвори и изтръска съдържанието му върху дланта си.
В шепата му сега проблясваше малко златисто хапче…
Мат се опита да не се поддава на емоцията, но бе направо пометен от мощен изблик на адреналин.
Последното хапче.