Последното пътешествие…
Какво да прави сега?
Какво е било намерението на Елиът, когато е решил да запази тази последна възможност за връщане в миналото? И защо бе избрал да скрие хапчето точно на онова място, в онова скривалище, което само той, Мат, можеше да знае?
Французинът крачеше напред-назад във всекидневната, поставяйки си безброй пъти все същите въпроси, когато телефонът му иззвъня.
Погледна екранчето му и разпозна номера, който бе изписан.
— Илена?
— Да, аз съм, току-що изчетох бележника…
Говореше със сподавен глас, опитвайки се да сдържа пристъпите на страх и силна емоция.
— Това е някаква безумна история, Мати, трябва да ми разкажеш нещо повече.
Мат не знаеше какво да й отговори. Затвори очи и потърка клепачите си.
Разбира се, Илена трудно можеше да повярва на разказа на Елиът. Нима и би могло да бъде другояче? Как да я убеди да приеме и повярва на тази невероятна история, след като досега дори не е подозирала що за непреодолима драма бе разтърсила живота на нейния любим?
— Засега не мога нищо да ти обясня — отвърна Мат.
— О, да, ти ще ми обясниш! — ядоса се Илена. — Стоварваш се в дома ми, принуждаваш ме да разбутам спомени, които от тридесет години се мъча да погреба, и изчезваш като крадец!
— Аз ще ти го върна, Илена.
— Кого?
— Елиът.
— Ти също си полудял! Елиът е мъртъв, Мат. МЪРТЪВ!
— Аз ще ти го върна — повтори Мат. — Имаш думата ми.
— Престани да ме изтезаваш! — изрева Илена и прекъсна разговора.
Мат върна телефона в джоба си. Застана пред панорамния прозорец, напръскан от ситни капки дъжд. Чувстваше се спокоен и решителен. Сега всичко му изглеждаше ясно.
Това последно хапче бе предназначено за него.
Намери бутилка минерална вода в хладилника и отпи голяма глътка, за да успее — много намясто казано — „да прокара хапчето през гърлото“29.
Готово.
Няма вече връщане назад.
Върна се в хола, седна в един фотьойл и опъна краката си върху бюрото.
Сега му оставаше само да чака.
Но да чака какво?
Храносмилателни смущения?
Стомашни спазми?
Или да се върне на свой ред тридесет години назад…?
Мат чакаше и продължаваше да чака.
Напразно.
Разочарован, той се качи на горния етаж, претърси банята и намери шишенце със сънотворни лекарства. Глътна две таблетки, слезе в хола и се опъна на канапето.
Затвори очи, преброи трицифрено число овце, отвори очи, смени позата, угаси светлината, отново я запали…
— Мамка му! — изкрещя той, подскачайки като ужилен.
Прекалено възбуден, за да потъне в сън, той облече палтото си и излезе от къщата под ледения дъжд, сипещ се над Сан Франциско. Хукна, колкото му държаха краката, за да се подслони в колата. Потегли с мръсна газ, качи се по „Филмор стрийт“, за да поеме в крайна сметка по „Ломбард стрийт“. Зимата бе дошла, настъпила бе полунощ и улиците бяха празни.
Стигнал бе до най-високата част на Рашън хил — мястото, където улицата се спуска към „Норт Бийч“ в поредица от завои, подобни на ухото на фиба, — когато сънят се стовари върху него със страшна сила. Изведнъж остра болка прониза врата му, съзнанието му се замъгли, усети как кръвта му закипя в слепоочията. Загуби съзнание и се стовари върху волана, без дори да успее да паркира.
Джипът се блъсна в тротоара, прегази два масива с хортензии, след което се заби в една метална бариера.
1977 год.
Когато Мат отвори очи, разбра, че лежи с лице към земята по средата на прочутата серпантина от осем завоя на „Ломбард стрийт“. Нощта бе необичайно мрачна, забулена от дъжда и мъглата.
Мокър до кости, подгизнал, Мат мъчително се изправи. Колко ли време бе останал да лежи така? Погледна часовника си, но той бе спрял. Потърси с поглед колата: джипът бе изчезнал.
Малко по-горе, на „Хайд стрийт“, светещата табелка на някаква бакалия се мержелееше в тъмнината. Той се втурна към магазинчето. То бе празно, с изключение на продавача от азиатски произход, който подреждаше бутилки газирана вода върху един от рафтовете. Мат се приближи към въртележката със списанията. Грабна трескаво първия брой на „Нюзуик“, който му попадна под ръка: на обложката се мъдреше физиономията на Джими Картър с доста крива усмивка. Погледна датата на броя: 6 февруари 1977 год.
29
На френски този израз означава: „Карам някого да се съобрази с нещо нежелано, да приеме някаква неприятност“.