Мат изхвърча от магазинчето.
Триста дяволи, хапчето бе подействало! И той на свой ред се бе върнал тридесет години назад в миналото!
Знаеше обаче, че продължителността на тези прескачания във времето е твърде малка. Имаше само няколко минути на разположение, за да намери Елиът. Първото, което му хрумна, бе да се върне към неговата къща, но от прочетеното във фамозния бележник знаеше, че през тези месеци Елиът е работел много често през нощта.
Застина за няколко секунди в колебание.
Болница „Ленъкс“ бе на малко повече от километър по права линия. Съвсем нищо, ако се пътува с кола, но не в непосредствено съседство, ако се изминава пеша. Застана по средата на платното, за да спре някоя от движещите се коли, но всичко, което успя да постигне, бяха няколко гневни сигнала на разнокалибрени клаксони и многобройни струи мръсна вода, бликащи от колелата и заливащи го от горе до долу.
Тогава събра целия си кураж и се впусна в нощен крос, за да се добере по най-бързия начин до болницата. Катереше се, а после се спускаше по улиците на този град с неговата необикновена топография. Останал без дъх, спря за миг на „Калифорния стрийт“. Превит надве, с ръце, опрени о коленете, се зае да успокои поне малко дишането си, съжалявайки горчиво, че не се бе вслушал в съветите на Тифани, която го увещаваше да прави всекидневни кросове, за да свали десетината килограма, натрупани в повече върху снагата му. Палтото му се бе превърнало в огромен парцал за миене на подове и затова той го захвърли на тротоара. Така, освободен и олекнал, Мат поднови своя маратон под проливния дъжд. Бе готов по-скоро да се гътне от сърдечен удар, отколкото да се откаже от начинанието си, намирайки се толкова близо до целта!
Цели четиридесет години бе очаквал този ден. Денят, в който и той на свой ред ще спаси Елиът.
Най-сетне забеляза мигащите светлини на отделението за спешна помощ. Премина последните метри с най-високата скорост, на която бе способен, и блъсна вратата на болницата, сякаш от това зависеше животът му.
— търсядокторелиъткупър! — заяви той на рецепцията, изстрелвайки думите със скоростта на лека картечница.
— Моля? — попита го служителката, стресната от чудноватия му вид и скорострелната му реч.
— Търся доктор Елиът Купър! — повтори той бавно, учленявайки поотделно всяка дума.
Любезна — все пак действието се развиваше през седемдесетте години, — младата жена му подаде кърпа, за да избърше леещата се от него вода, след което се задълбочи в изучаване на дежурните графици. Тъкмо се канеше да му отговори, когато един озовал се наблизо санитар я изпревари:
— Елиът е в кафенето — обясни той, отхапвайки плочка шоколад. — Но това място…
Мат вече тичаше като луд през залата, докато санитарят довършваше изречението си:
— … е само за персонала.
Мат блъсна двете крила на летящата врата, преграждаща пътя към кафенето. То бе почти празно, потънало в полумрак. Стенният часовник показваше два сутринта, а от радиоапарата зад бара тихо се носеше музиката от концерт на Нина Симон.
Мат тръгна между редиците маси. В дъното на залата, облегнат на стената и с крака, опънати върху съседната пейка, Елиът преглеждаше медицински досиета, подръпвайки периодично от запалената цигара.
— Какво, старче, работа и пак работа, а?
Елиът подскочи и се обърна към мъжа, застанал срещу него. Отначало не го разпозна. После си даде сметка за бръчките, понапълнения силует и пооредялата коса.
— Човек се променя за тридесет години, нали? — продължи Мат.
— Това… това ти ли си? — заекна младият лекар, надигайки се бавно от стола си.
— Лично от плът и кръв.
След кратко колебание двамата мъже се прегърнаха силно.
— Мамка му, и откъде идваш?
— От лето господне 2007-мо.
— Как успя…?
— Нали бе останало едно хапче — обясни Мат.
— Значи знаеш всичко?
— Да.
— Страшно съжалявам за всичко, което се случи — извини се Елиът.
— Не се безпокой…
Двамата мъже стояха един срещу друг, развълнувани и смутени.
— Как ти вървят работите през тази 2007 година? — попита Елиът, жаден за сведения от бъдещето.
— Остарявам — отвърна Мат с полуусмивка. — Но, общо взето, съм добре.
— Все още ли сме скарани?