И да заспи…
5
Втората среща
Най-доброто доказателство, че пътешествие във времето не е възможно, е фактът, че не сме нападнати от орди туристи, идещи от бъдещето.
Сан Франциско
Септември 1976 год.
Елиът е на 30 години
— Мързелуваме, значи?
Елиът отвори очи и подскочи толкова рязко, че падна от фотьойла. С нос, забит в праха на терасата, той вдигна очи към небето. Един мъгляв силует се открояваше сред светлините на звездите: тази на човека, когото снощи бе срещнал на летището. Със скръстени на гърдите си ръце той го гледаше с лека усмивка, очевидно доволен от номера, който му бе скроил.
— Какво правите на моята тераса? — гневно изригна младият лекар.
— Твоята тераса всъщност е моята тераса… — отвърна странният посетител.
Разкъсан между изненадата и досадата, Елиът гневно се изправи. Със стиснати юмруци той се приближи до своя събеседник и в продължение на няколко секунди двамата мъже се гледаха в пълна тишина. Погледнато отстрани, на ръст бяха съвършено еднакви.
— Мога ли да знам каква игричка играете? — попита го Елиът със заплашителен тон.
Другият избягна въпроса, отговаряйки кротко:
— Не можеш да разбереш, нали?
— Какво да разбера?
— Истината…
Елиът повдигна рамене.
— И каква точно е истината?
— Истината е, че аз и ти сме един и същи човек.
— Истината е, че Вие сте луд за връзване!
— А ти, моето момче, малко бавно загряваш.
Елиът огледа по-внимателно човека, който стоеше пред него.
Тази вечер той вече не носеше измачканата пижама от снощи, а памучен панталон, чиста риза и добре ушито сако. Този тип имаше присъствие и дори известна харизма. Ако не беше несвързаното му бръщолевене, би приличал по-скоро на бизнесмен или учен, отколкото на пансионер в някой дом за хора с умствени разстройства.
Елиът възприе възможно най-убедителния тон в опит да вразуми пришълеца.
— Слушайте, мисля, че страдате от тежко заболяване. Сигурно има лекар, под чието наблюдение сте, и…
— Лекарят съм аз.
По дяволите, как удар нахалост — помисли си Елиът, почесвайки се по главата, без тя да го сърби. Как ли би било редно да постъпи в подобна ситуация? Да повика полицията? Или линейка? Или SOS — луди за връзване? Поне наглед този човек не бе склонен към насилие, но дали пък нямаше да започне да буйства?
— Хората, на чиито грижи сте поверени, сигурно много се тревожат в момента. Ако ми кажете името си, бих могъл да открия адреса и да Ви отведа у Вас.
— Казвам се Елиът Купър — отвърна спокойно натрапникът.
— Това е невъзможно.
— Защо да е невъзможно?
— Защото Елиът Купър съм аз.
— Искаш ли да погледнеш документите ми? — предложи възрастният мъж, изваждайки портфейл от джоба си.
Целият този разговор по-скоро го забавляваше.
Елиът огледа документа, който пришълецът му подаде, и не повярва на очите си: на личната му карта се мъдреха собствените му имена и същата дата на раждане като неговата! Единствено снимката издаваше около тридесет години разлика във възрастта.
Това още нищо не значи — помъчи се той да възвърне спокойствието си. — Всеки може да си набави фалшиви документи.
Но кой би седнал да си прави този труд и с каква цел?
Ако се замислеше по-задълбочено върху последните събития, човек можеше да им даде едно-единствено обяснение: цялата тази история не бе нищо друго, освен номер, погоден му от Мат. Елиът се залови за тази идея като удавник за сламка, без обаче да се почувства напълно убеден. Със сигурност Мат беше голям зевзек и бе способен на всякакви дивотии. Но чак пък до такава степен… Пък и ако искаше да му скрои някакъв номер, той едва ли щеше да бъде толкова интелектуален. По-скоро щеше да бие някъде малко под кръста.
Ако искаше да ме избудалка, Мат по-скоро щеше да ми изпрати орда стриптийзьорки или пък някоя елитна проститутка — помисли си Елиът. — Едва ли щеше да ми натресе някакъв шейсетгодишен тип, който да се преструва, че е другото ми „аз“.
Потънал в тези си размисли, Елиът забеляза прекалено късно, че мъжът се бе придвижил съвсем близо до него. Лицето му бе станало много по-сериозно. Той хвана младия лекар за ръката и се взря напрегнато в очите му.