Когато операцията бе приключена, лекарят излезе да поседне на верандата, покрита с мушама и суха вършина. Процедурата се бе оказала доста продължителна. Той не бе спал повече от две денонощия и усети как умората изведнъж го обзема. Запали цигара и се огледа около себе си. Дъждът се бе успокоил. През една пролука в облаците бликаше сноп ослепителна светлина, в който се открояваха червеното и оранжевото.
Не съжаляваше, че бе останал. Всяка година прекарваше по няколко седмици в Африка или Азия като сътрудник на Червения кръст. Тези хуманитарни мисии никога не го оставяха безразличен, дори се бяха превърнали в нещо като наркотик, в средство да избяга от добре смазания и подреден живот на началник-отделение в една калифорнийска болница.
В мига, в който смачкваше угарката си, усети нечие присъствие зад гърба си. Обърна се и разпозна възрастния мъж, който държеше детето на ръце при заминаването на хеликоптера. Човекът бе нещо като старейшина на селцето. Традиционната дреха, в която бе облечен, покриваше силно прегърбеното му тяло, а лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки. Той поздрави лекаря, като поднесе събраните си длани към брадичката, държейки същевременно главата си изправена и гледайки го право в очите. После с движение на ръката покани чужденеца да го последва в своето жилище. Там му предложи чаша оризов алкохол и след известно мълчание отрони първите си думи:
— Той се казва Лу-Нан.
Лекарят се досети, че ставаше дума за името на детето, и се задоволи да кимне с глава.
— Благодаря, че му върнахте лицето — добави старият камбоджанец.
Хирургът прие с подобаваща скромност тези благодарности и почти притеснен, извърна погледа си. През прозорчето без стъкло можеше да различи тропическата гора, гъста и зелена, която се разстилаше съвсем наблизо. Изпитваше странно усещане от това, че само на няколко километра, малко по-нависоко в планините на Ратанакири, все още обитаваха тигри, змии и слонове…
Отнесен в своите размисли, той едва долови смисъла в думите, произнесени от стареца, който го бе попитал:
— Ако знаехте, че има възможност някое от всички Ваши желания да бъде изпълнено, кое бихте си избрали?
— Моля?
— Кое е Вашето най-голямо желание на този свят, докторе?
Лекарят се замисли най-напред за някакъв духовит отговор, но, победен от умората и обзет от неочакван прилив на емоции, промълви:
— Бих искал да видя отново една жена.
— Една жена?
— Да, единствената… единствената, която е била важна за мен.
И там, в това затънтено местенце, далеч от очите на Запада, някаква особена тръпка, тържествена и вълнуваща, премина между двамата мъже.
— Тази жена, Вие знаете ли къде се намира сега? — попита го старият кхмер, изненадан от простотата на подобно желание.
— Тя е мъртва отпреди тридесет години.
Азиатецът леко сбърчи вежди и потъна в дълбок размисъл. После, след кратко мълчание, той се изправи с достойнство и се запъти към дъното на стаята, където, върху сковани с подръчни средства етажерки, бе струпана част от неговите богатства: изсушени морски кончета, корени от женшен, сплетени една около друга отровни змии във формалин…
Възрастният мъж се порови малко в тази натурия, докато намери това, което търсеше.
Когато се върна при лекаря, той му подаде миниатюрно стъклено флаконче.
В него имаше десет малки златисти хапчета…
1
Първата среща
Една прекрасна вечер бъдещето бива наречено минало. Тогава човек се обръща и вижда своята младост.
Летището на Маями
Септември 1976 год.
Елиът е на 30 години
Неделен септемврийски следобед е. Отгоре блести небето на Флорида…
Зад волана на един „Форд Тъндърбърд“ с вдигнат гюрук е седнала млада жена. С развети от вятъра коси, тя кара с доста висока скорост, изпреварвайки почти всички изпречили й се коли, преди да навлезе в платното, водещо към терминала на летището, и да спре за кратко пред залата за заминаване. Точно толкова, колкото е необходимо да остави мъжа, настанил се на предната седалка до нея. Той взема своя сак от багажника и се навежда към прозореца, за да дари целувка на своята шофьорка. Хлопване на вратата и ето, че вече е навлязъл в сградата от стъкло и метал.