— Ти не искаш да имаш дете, защото винаги си мислил, че твоите родители не са те обичали. И днес, на свой ред, ти се съмняваш дали си способен да обичаш своите собствени деца. Невероятно е как функционира човешкото съзнание, нали?
Елиът не отрече. Ето, достатъчни бяха само три минути, за да може някакъв тип, когото никога през живота си не бе виждал, да разбие на пух и прах всичките му житейски жалони, цялата му увереност, да го накара да се съмнява в какво ли не. Жалка купчина малки тайни — ето какво сме всички ние.
Един доста по-силен порив на вятъра връхлетя върху терасата. Мъжът вдигна яката си, приближи се до Елиът и сложи ръка върху рамото му с очевидното желание да го успокои.
— Не ме докосвайте! — извика младият лекар, отдалечавайки се към парапета. Нещо като че ли го бе хванало за гърлото и го душеше, а в главата му цареше пълна бъркотия. Имаше смътното усещане, че му убягваше най-важното: истинската цел на тези откровения.
— Добре, да допуснем, че всичко това е вярно — каза той, втренчен в своя тайнствен посетител. — Само дето не мога да разбера какво очаквате от мен.
Възрастният мъж поклати глава.
— Нищо не очаквам от теб, момчето ми. Съжалявам, че ще те разочаровам, но не съм дошъл заради тебе.
— Но тогава…
— Ако съм се решил да се върна, то е за да я видя, нея…
Той отново бръкна за портфейла си, но този път извади от него една снимка, която подаде на Елиът.
Фотография на Илена в Сентрал парк: замахнала е, за да хвърли снежна топка. Лицето й сияе от радост, бузите й са поруменели. Това бе любимата му снимка. Бе направена миналата година в Ню Йорк и оттогава насам не напускаше никога портфейла му.
— Но как сте успели да се докопате до тази снимка? Само посмейте да се доближите до Илена и ще Ви откъсна главата като на пиле…
Мъжът се изправи на крака, без да дочака края на това словоизлияние. Сякаш моментът да се сбогува бе дошъл, защото погали кучето по главата и направи няколко крачки към вътрешността на къщата. Едва тогава Елиът забеляза, че е разтърсван от същите тръпки, както предишната вечер на летището точно преди да изчезне.
Този път обаче нямаше да го остави да му се изплъзне така безнаказано!
Втурна се, за да го хване, но… прекалено късно. Мъжът бе напуснал терасата, затваряйки плъзгащата се врата зад себе си.
— Отворете тая скапана врата! — изкрещя лекарят, барабанейки по стъклената повърхност, простираща се от единия до другия край на терасата.
Благодарение на специален флуоресцентен гел стъклото се оцветяваше вечерно време в изключително изискан зеленикав цвят. Тази находка на архитекта превръщаше стъклото в нещо като огледало без амалгама. Затворен на терасата, Елиът се оказа от погрешната страна: тази, която не позволяваше да наблюдаваш какво става вътре, а само да бъдеш наблюдаван оттам.
— Отворете! — отново извика той.
Последва кратко мълчание, нарушено от приглушения глас иззад вратата:
— Не забравяй какво ти казах: аз съм ти съюзник, не враг!
Не трябваше в никакъв случай да оставя този тип да си тръгне ей така. Сега Елиът искаше да знае повече. Без да му мисли много, той грабна един стол от ковано желязо и го запрати с всичка сила към стъклената врата, която се пръсна на множество малки блестящи парченца. Елиът нахлу в дома, слезе по стълбата, обиколи всички помещения и дори излезе на улицата.
Никой.
Когато се върна на терасата, малкият лабрадор, натъжен и оклюмал, виеше в нощта.
— Няма нищо, моето момче, всичко ще се оправи — промълви Елиът, вземайки животинчето на ръце. — Всичко свърши.
Но дълбоко в себе си той бе убеден в противното. Неприятностите едва сега започваха.
6
Бих искал да помниш щастливите дни, когато приятели с теб се зовяхме. Тогава животът бе много по-хубав и слънцето беше далеч по-блестящо.
1976 год.
Елиът е на 30 години
С кучето под мишница Елиът се втурна към колата си. Трябваше да разкаже на Мат за всичко, което му се случваше. Първият му рефлекс бе да се обади на Илена, но затвори, преди тя да вдигне слушалката. Как да й изложи преживяното, без да мине за пълна откачалка? Не, по-добре да почака, за да научи повече, и чак тогава да я безпокои с тази налудничава история.
Отвори вратата на Костенурката и настани своя нов приятел на задната седалка. Започваше да се привързва към малкия лабрадор, който изглеждаше угнетен не по-малко от него след странното приключение, което му се бе наложило да преживее.