— Бррр, знаеш ли какво представлява твоето кафе? Претоплена отвара от стара маратонка!
После отново се върна към своята аргументация:
— Редно е да ти припомня, че от двама ни аз съм тоя, дето е малко налудничав и екстравагантен, дето има право да се прави на смахнат и да ръси, където свари, файтонджийски шеги и закачки. Ти обаче си гласът на разума и мъдростта. Затова не обръщай естествения ход на нещата, не сменяй ролите.
— Говориш като източен мъдрец, това обаче не ми пречи да имам твърде лоши предчувствия по отношение на този тип. Той ме плаши и каквото и да казва, не съм сигурен дали ми иска само доброто.
— В такъв случай трябва да го открием и да му смачкаме малко гребена — каза Мат, грабвайки бейзболната бухалка, която се търкаляше на неговото канапе.
— Остави тия работи — въздъхна Елиът. — Този човек е два пъти по-възрастен от нас.
— И как според теб бихме могли да се качим при него?
Елиът се замисли за миг, след което установи:
— Приказките на тази особа са толкова екстравагантни, че са възможни само две обяснения: или е душевно болен…
— Или?
— Или казва истината.
— Ако нямаш нищо против, да се придържаме към първата възможност.
— В такъв случай ще трябва да се обадим във всички болници и психиатрични институции от областта, за да видим дали не им липсва някой пациент.
— Добре, задействаме се още на минутата! — възкликна французинът, грабвайки слушалката на телефона. — Ако този тип съществува, обещавам ти да го намерим.
Елиът отвори остъклените врати на библиотеката, за да потърси телефонния указател. Върху етажерките в качеството на литературни шедьоври гордо стояха няколко специализирани изследвания по лозарство и пълната колекция на Плейбой.
— Известно ли ти е, че в този свят има и други средоточия на интерес, освен жените и виното? — отбеляза Елиът.
— Така ли? — с престорено учудване отвърна Мат. — Защото, колкото и да разсъждавам, не виждам особено кои са те.
Възвърнали веднъж обичайното си състояние, двамата приятели се впуснаха да се обаждат на болниците и специализираните домове в Калифорния в желанието си да узнаят дали човекът, когото търсеха, не се намираше в списъка на лицата, напуснали ги наскоро без лекарско разрешение. Трябва да кажем, че от няколко години психиатричните болници бяха подтиквани да пускат на свобода част от своите обитатели. За да понижи данъците, губернаторът на щата — някой си Роналд Рейгън — бе решил да ореже драстично бюджетите им. Политика, която той смяташе да проведе в далеч по-голям мащаб, ако успееше да се сдобие с президентския мандат.
Елиът и Мат не жалеха труда си, но след час усилена работа се видяха принудени да признаят, че не бяха постигнали никакъв резултат. Задачата им беше прекалено трудна, а и моментът от денонощието не бе особено подходящ за подобна дейност.
— Тоя тип е човекът-невидимка — изрева Мат, затръшвайки телефонната слушалка. — Искаш ли да продължаваме?
— Мисля, че не действаме както трябва. Всъщност аз не искам нищо друго, освен едно доказателство.
— Доказателство за какво?
— Доказателство, че този индивид и аз сме различни личности.
— Приятелю, ти наистина си се чалнал. За първи път те виждам в такова състояние и позволи ми да ти кажа, че точно в този момент — не дай Боже да се наложи — не бих искал ти да си този, който ще грабне скалпела да ме оперира. Отпусни се, мой човек! Вземи си малко отпуска, отведи Илена на Хаваите за една седмица да се попечете на плажа и да се помотаете безгрижно, и ще видиш, че твоят малък свят ще възвърне своето равновесие.
Мат се тръшна на своето канапе и пусна телевизора, попадайки по средата на поредния епизод от серията „Коломбо“. От екрана, между две разсъждения относно качествата и ролята на своята съпруга, прочутият лейтенант се опитваше да подведе някакъв престъпник, тласкайки го да дава все по-объркани и противоречиви показания.
— Жалко, че този субект не е оставил нещо у вас — проломоти Мат между две прозявки.
— Какво искаш да кажеш?
— Твоят пътешественик във времето… Жалко, казвам, че не е оставил у вас някакъв предмет със своите отпечатъци. Бихме могли да ги анализираме, както във филмите.
Елиът застина в минутно колебание, припомняйки си до най-малките подробности срещата със своя „посетител“, след което стисна с всичка сила раменете на своя приятел.