Когато се озова на не повече от три метра от него, Елиът най-сетне разбра какво го бе смутило толкова много: този човек много му напомняше за неговия баща, починал преди пет години от рак на панкреаса.
Смутен, той се приближи още повече. Отблизо приликата бе наистина поразителна: същата форма на лицето, същата трапчинка на бузата, която и той самият бе наследил…
Ами ако това е той…
Не, трябваше да се стегне и да дойде на себе си! Баща му бе мъртъв, и то съвсем мъртъв. Елиът лично бе присъствал на полагането на тялото му в ковчега и на последвалата кремация.
— Мога ли да Ви помогна с нещо, господине?
Мъжът отстъпи няколко крачки назад. Изглеждаше също толкова смаян, колкото бе и самият Елиът, и излъчваше противоречивото впечатление на сила и безпомощност.
— Мога ли да Ви помогна с нещо? — повтори той.
Човекът насреща се задоволи да промълви:
— Елиът…
Но как така този мъж знаеше неговото име? И този глас…
Да кажеш, че Елиът и баща му никога не са били близки, би било чист евфемизъм. Но откакто си бе отишъл, Елиът понякога съжаляваше, че не бе положил в миналото далеч повече усилия, за да го разбере по-добре.
Зашеметен и с пълното съзнание за абсурдността на своя въпрос, той не можа да се сдържи и го попита с прегракнал от вълнение глас:
— Татко?
— Не, Елиът, аз не съм твоят баща.
Странно, но този смислен отговор не го успокои ни най-малко, сякаш някакво предчувствие му нашепваше, че най-удивителното тепърва предстои.
— Кой сте Вие тогава?
Мъжът сложи ръката си на рамото му. Някаква позната искрица проблесна в неговите очи и той се поколеба няколко секунди, преди да отвърне:
— Такъв, какъвто ме гледаш, това си ти, Елиът…
Лекарят отстъпи крачка назад, после се сви като ударен от гръм; мъжът завърши своето изречение:
— … това си самият ти, Елиът, тридесет години по-възрастен.
Аз, тридесет години по-възрастен?
Елиът разпери ръце в знак на недоумение.
— Какво искате да кажете с това?
Мъжът отвори уста, но нямаше време да му даде други обяснения: от неговия нос внезапно бликна струйка кръв, която се разля на едри капки върху горнището на пижамата му.
— Дръжте си главата назад! — нареди му Елиът и посегна да извади от джоба си книжна салфетка, която бе взел на излизане от заведението. С нейна помощ той се опита да спре кръвта, течаща от носа на човека, когото сега вече разглеждаше като свой пациент.
— Няма нищо, ще мине — каза му той с успокоителен тон.
За миг съжали, че не носи със себе си медицинската чантичка, но за щастие кръвоизливът бързо се успокои.
— Елате с мен, трябва да Ви наплискам лицето с малко вода.
Мъжът го последва, без да оказва съпротива. Но когато наближиха тоалетните, той внезапно бе разтърсен от краткотрайни пристъпи на треперене, сякаш бе изпаднал в епилептична криза.
Елиът понечи да му помогне, но другият рязко го отблъсна.
— Остави ме! — настоя той, отваряйки вратата на една от тоалетните клетки.
Възпрян в своя порив, Елиът предпочете да го изчака навън. Чувстваше се отговорен за този човек и съвсем не беше спокоен за неговото състояние.
Каква смешна история! Най-напред тази физическа прилика, после тази съвършено налудничава фраза — аз съм ти, Елиът, тридесет години по-възрастен, — а сега и това кръвотечение от носа и тези пристъпи на тремор.
Ах, по дяволите, какъв ден!
Но този ден изобщо не се канеше да свършва, защото след известно време, преценявайки, че е изчакал достатъчно, той реши да влезе в тоалетните.
— Господине?
Тоалетните представляваха тясно и много дълго помещение. Елиът огледа най-напред редицата мивки. Никой. Не се забелязваше нито прозорец, нито авариен изход. Следователно мъжът би трябвало да е в някоя от кабинките.
— Тук ли сте, господине?
Никакъв отговор. Боейки се, че може да е припаднал, лекарят припряно отвори първата врата: никой.