Младата индийка направи крачка напред и се приближи към него.
— Мислех си… мислех си, че бихме могли днес да излезем на вечеря.
За по-малко от секунда матовата й кожа бе станала яркочервена. Тя бе срамежлива и очевидно й бе струвало немалко да му направи подобно предложение.
— Съжалявам, но това е невъзможно — отвърна й Елиът, крайно изненадан от насоката, която разговорът придоби.
— Разбирам — промълви Шарика.
Тя замълча за няколко секунди, след което добави:
— Моят стаж приключва официално в осемнадесет часа. Тази вечер Вие вече няма да бъдете мой надзорник, а аз няма да съм Ви подчинена. Ако, разбира се, това Ви възпира…
Елиът я погледна по-внимателно. На колко години бе тя? Двадесет и четири? Двадесет и пет най-много. Той никога не й бе правил двусмислени намеци и сега се чувстваше неловко.
— Не става дума за това.
— Странно — каза тя, — аз винаги съм имала усещането, че не съм Ви безразлична…
Какво можеше да й отговори. Че част от него вече бе мъртва и другата скоро щеше да я последва? Че любовта според някои няма възраст, но че подобно твърдение е пълна глупост…
— Не знам какво да Ви кажа.
— Тогава не казвайте нищо — промълви тя, обръщайки му гръб.
Силно притеснена, Шарика вече се бе отдалечила, когато си спомни нещо.
— Ох! Бях забравила — извика тя, без да се обръща — на рецепцията са получили известие от Вашия приятел Мат: той Ви чака вече половин час и започва да се притеснява…
Елиът изскочи като попарен от болницата и в движение хвана първото попаднало му такси. С Мат се бяха договорили да обядват заедно и той страшно бе закъснял.
Както съществува любов от пръв поглед, точно така съществува и приятелство от пръв поглед. Мат и Елиът се бяха срещнали преди четиридесет години при наистина извънредни обстоятелства. Привидно всичко би трябвало да разделя двамата мъже: Мат беше французин, екстровертен, любител на красивите жени и на житейските наслади; Елиът беше американец, по-скоро затворен и саможив. Двамата бяха купили един лозов масив в Напа Вали — долината, наричана от някои Калифорнийския Перигор5. Вината, които произвеждаха — доста прилично каберне совиньон и превъзходно шардоне с аромат на ананас и банан, — се бяха сдобили с добра слава благодарение на яростните усилия на Мат да ги рекламира из цялата страна, а също в Европа и Азия.
За Елиът Мат бе приятелят, който ще бъде край него дори когато вече не са му останали приятели; човекът, когото би повикал посред нощ, ако се наложи да изнесе труп от къщата си.
Междувременно Елиът бе излязъл извън всякакви поносими граници на закъснението и Мат със сигурност щеше да му чете конско…
Изисканият ресторант Белвю, в който двамата редовно обядваха, се издигаше в непосредствена близост до булевард „Ембаркадеро“6 и осигуряваше великолепна гледка към морето. С чаша в ръка Мат Делюка скучаеше повече от половин час на откритата тераса, обърната към Бей Бридж, Острова на съкровищата7 и небостъргачите от деловия център на града.
Тъкмо се канеше да си поръча трета чаша, когато телефонът му иззвъня.
— Привет, Мат, извинявай, но ще позакъснея.
— Само недей да бързаш, Елиът. Отдавна съм свикнал с твоята доста своеобразна представа за точност…
— И таз добра! Да не би да се готвиш да ми направиш някоя сцена?
— Опазил ме Господ, приятелю: та ти си лекар и това, че спасяваш човешки животи, ти дава всякакви права. Тук две мнения не може да има.
— Точно това е, което си мислех, ти ми правиш сцена…
Мат не можа да сдържи усмивката си. С прилепен за ухото телефон той напусна терасата и влезе в огромната зала на ресторанта.
— Искаш ли да поръчам вместо тебе? — предложи му той, приближавайки се към витрината с морските дарове. — Гледам тук пред себе си един краб, който може да бъде удостоен с честта да ти бъде поднесен за обяд…
— Имам ти пълно доверие.
Мат затвори телефона и с едно кимване към майстора готвач подпечата участта на нещастното създание.
— И един печен краб, ако обичате!
Четвърт час по-късно Елиът прекоси тичешком просторната зала, облечена в скъпи дървени ламперии и огледала. След като се спъна в колелцето на количката за десерти и едва не събори един келнер, той най-сетне се настани срещу своя приятел на любимата им маса. Първите му думи обаче представляваха ясно предупреждение:
5
Перигор — префектура в северната част на областта Аквитания (Югозападна Франция), известна с прочутите си вина — бели и червени.
6
„Ембаркадеро“ — крайбрежен булевард в североизточната част на Сан Франциско; едноименен квартал срещу този булевард.
7
Бей бридж — мост над залива на Сан Франциско, свързващ града с Оукланд. Островът на съкровищата (Treasure Island) — изкуствен остров в залива на Сан Франциско между едноименния град и Оукланд.