Проблемът с щастието е, че човек се пристрастява много бързо към него…
1992 год.
Анджи е на шест години, пада й първото зъбче…
С прекрасна беззъба усмивка тя седи на стъклената маса в хола и пише своите домашни.
Видимо недоволен, Елиът влиза в стаята и поглежда строго към своята дъщеря:
— Колко пъти съм ти казвал да гасиш телевизора, когато пишеш домашните си?
— Защо?
— Защото за да работиш добре, трябва да си много съсредоточен.
— Ама аз съм съсредоточена!
— Недей да хитруваш с мен!
Той грабва дистанционното, скрито под една възглавничка, и се кани да угаси телевизора, ала пръстът му се парализира върху копчето.
На екрана известен репортер взема интервюта в Рио де Жанейро, където протича втората „Среща за Земята“ на световните ръководители. В продължение на няколко дни представителите на великите сили ще обсъждат състоянието на околната среда и климата на нашата планета. Репортерът е поканил представителката на световноизвестна природозащитна организация. В продължение на немалко телевизионно време тя описва убедително и настойчиво климатичните промени и пораженията върху биологичното разнообразие. Еколожката има огромни очи, от които струи едва доловима меланхолия. Докато говори, името й се изписва в долната част на екрана: Илена Крус.
— Татенце, кажи ми защо плачеш?
1993 год.
Почти шест и половина сутринта е. Елиът се измъква от леглото, преди будилникът да се е задействал. Изпод одеялото се подава дълга тъмнокафява коса: тази на стюардесата, която бе срещнал снощи на летището. Бе отишъл там, за да изпрати Анджи, която заминаваше да прекара няколко дни с майка си в Италия.
Излиза безшумно от стаята, минава под душа и припряно се облича.
В кухнята взема бележник и се готви да надраска бележка до спящата, но се оказва, че е забравил името й. Затова се задоволява с минималното в такива случаи:
На излизане би ли оставила ключовете в пощенската кутия?
Благодаря за тази нощ.
До някой от следващите дни.
Доста калпаво, съзнава го, но положението е такова. Връзките му не надхвърлят повече от седмица. В крайна сметка това е въпрос на избор: отказва да се обвързва, без да чувства любов. В противен случай би било проява на подлост и страхливост. Пък и донякъде това е начинът, който той е намерил да остане верен на Илена.
В крайна сметка съществуват правила, които биха могли…
Изгълтва нетърпеливо кафето, грабва някаква съсухрена поничка и излиза от къщи, за да отиде на работа. Навън прибира вестника, за който е абониран. На първа страница е поместена огромна снимка: ръкостискането между Рабин и Арафат под внимателния поглед на Бил Клинтън.
1994 год.
Мека привечер в края на лятото. Небето е бледолилаво с червени отблясъци. Елиът паркира своята вярна Костенурка пред Марина Грийн. Успял е да се измъкне, за да не се връща прекалено късно, но знае, че Тереза — бавачката, която е наел да се занимава с детето — си е тръгнала преди повече от час.
— Анджи! — вика той, отваряйки вратата. — Аз съм.
Тя вече е на осем години, но всеки път, когато я оставя сама, е обсебен от неизменна тревога.
— Анджи! Къде си, миличка?
Дочува ситни стъпки, които слизат по стълбите, но когато вдига глава, открива, че хубавото й личице е обляно в сълзи.
— Какво се е случило, бебчо? — пита я той, втурвайки се към нея.
Тя се хвърля в прегръдките му, чувствайки се най-нещастното момиченце на света.
— Нехранимайко! — най-после успява да пророни тя между две хлипания.
— Какво е направил Нехранимайко?
— Той… той е умрял.
Елиът я взема на ръце и двамата се качват в стаята. Наистина старото куче лежи, сякаш е заспало, върху своето килимче.
— Ще го лекуваш ли? — пита малкото момиченце.
Докато Елиът преглежда животното, хлипанията на Анджи се смесват с настойчиви молби:
— Моля те! Излекувай го, татенце! Излекувай го!