— Той е умрял, бебчо, не може да бъде излекуван.
— Моля те! — вика тя, падайки на колене.
Той я вдига и я отвежда в нейната стая.
— Нехранимайко беше много стар, нали знаеш. Цяло чудо е, че живя толкова дълго.
Но тя все още не е готова да чуе подобни думи. Засега мъката е прекалено силна и нищо не може да я смекчи.
Ляга си в своето легло и забива глава във възглавницата. Елиът присяда до нея, опитвайки се да я утеши с каквото може.
Утре тя ще се почувства малко по-добре.
На другия ден двамата се качват на колата и пътуват почти час, докато пристигнат в малката гора край Ингълууд, на север от Сан Франциско. Избират усамотено място, недалеч от едно голямо дърво, и Елиът изкопава доста дълбока дупка с помощта на лопатата, сложена предвидливо в багажника на Костенурката. Щом свършва, полага на дъното й тялото на лабрадора и го затрупва с пръст.
— Смяташ ли, че има рай за кучетата? — пита го малката му дъщеря.
— Не знам — отвръща Елиът, покривайки гробчето с листа и клони. — Във всеки случай, ако има такова място, сигурен съм, че Нехранимайко ще е там.
Без да пророни и дума, тя кимва с глава и сълзите отново потичат по бузите й. Нехранимайко винаги е бил част от нейната вселена.
— Изобщо не мога да повярвам, че никога повече няма да го видя.
— Знам, миличка, много е трудно да загубиш някого, когото обичаш. Няма нищо по-тежко от това на света.
Елиът проверява дали всичко е наред, после предлага на дъщеря си:
— Ако искаш, можеш да се простиш с него.
Анджи пристъпва към могилката и произнася със сподавен глас:
— Сбогом, Нехранимайко. Ти беше супер куче…
— Да — съгласява се Елиът, — ти беше върхът.
После двамата се връщат в колата и поемат към града. През целия обратен път в колата цари пълно мълчание. Тъй като са заслужили поне малка утеха, Елиът предлага да спрат пред най-близкия „Старбъкс“.
— Да ти предложа един горещ шоколад?
— Добре. Но с яйчен крем!
Настаняват се на маса за двама и след като си изплесква половината лице с бития крем, Анджи го пита:
— Всъщност ти откъде го взе нашето куче?
— Никога ли не съм ти разказвал?
— Не.
— Ами виж, отначало ние двамата с него не се обичахме кой знае колко…
1995 год.
— Татенце, ще гледаме ли Играта на играчките?
— Това пък какво е?
1996 год.
— Татко, може ли да гледам Ромео и Жулиета? Обожавам Леонардо!
— Написа ли си домашните?
— Да, заклевам се!
1997 год.
Следобед, декемврийски ден. За пръв път Анджи е предпочела да отиде на кино със своите приятелки вместо с него.
Подобно на милиони други тийнейджърки, и тя е нетърпелива да види как Ди Каприо целува Кейт Уинслет на носа на „Титаник“.
Спокоен, Елиът си приготвя кафе в кухнята. Всичко е наред. Откъде тогава идва това усещане за самотност?
Качва се на етажа и отваря вратата към стаята на Анджи. Тя е излязла, оставяйки музиката да свири. От колоните на уредбата гърми хитът на Спайс Гърлс Wannabe. На стената, редом с нетленното Семейство Симпсън, са окачени постери на телевизионни сериали, за които изобщо не е чувал: Приятели, Бевърли Хилс, Саут Парк…
Изведнъж усеща огромна празнота в душата си и внезапно осъзнава, че дъщеря му вече не е малко дете.
Естествено, децата растат. Такъв е животът.
Но защо толкова бързо?
1998 год.
Елиът е на 52 години
В залата за отдих на болница „Ленъкс“ телевизорът е пуснат. От екрана някакъв тип обявява, че мъжете произхождат от Марс, а жените — от Венера. Всички медицински сестри в стаята очевидно одобряват тази проникновена мисъл. Елиът смръщва вежди. Все по-често има чувството, че не е в крак със заобикалящия го свят. Привършва кутийката кока-кола и излиза от залата. За пръв път усеща тежестта на „петдесетте“. Не че се чувства стар, лошото е, че не се чувства млад. И знае, че това е безвъзвратно.
Настъпил е триумфът на сериала Спешно отделение. В болницата някои пациенти искат да бъдат лекувани от д-р Грийн или д-р Рос…