Един януарски четвъртък по телевизията се появява гузната физиономия на Бил Клинтън, принуден да се оправдава:
— Не съм имал никакви сексуални връзки с тази жена, госпожица Люински.
През това време на север от полярния кръг ледената шапка продължава да се топи поради нарастващото глобално затопляне.
Но кого го е грижа за подобни неща?
1999 год.
Краят на април е.
В болницата Елиът си показва главата през открехнатата врата на залата за отдих.
Празно.
Отваря малкия хладилник за общо ползване, за да си вземе някакъв плод. Непозната нему медицинска сестра е сложила лепенка със своето име върху една зелена ябълка. Елиът повдига вежди, отлепя знака за принадлежност и забива зъби в ябълката.
Обляга се на перваза и гледа с разсеян поглед през прозореца как някои колеги играят баскетбол в двора. Ароматът на пролетта се носи над Сан Франциско. Днес е прекрасен ден: ден под знака на живота, ден, в който операциите протичат успешно и в който на пациентите не им хрумва ужасната идея да умират в ръцете ви.
Колебае се дали да пусне телевизора. Защо да си разваля великолепното настроение, поглъщайки ежедневната доза информация за световните нещастия? Почти се е отказал от намерението си, когато си казва, че може би днес нещата ще бъдат по-различни. За миг дори започва да мечтае какви биха могли да бъдат новините: изнамерена е ваксина срещу СПИН, постигнат е окончателен мир в Близкия Изток, приет е истински световен план за борба срещу замърсяването, удвоен е федералният бюджет за образование…
Пълно фиаско. По CNN специален пратеник предава пряко от колежа „Колумбайн“ в Литълтаун, където двама ученици преди малко са застреляли дванадесет свои съученици, а после са обърнали оръжието към себе си.
По-добре да не бе го пускал…
2000 год.
— Тате, мога ли да си направя един пиърсинг?
— Тате, мога ли да си купя мобилен телефон?
— Тате, мога ли да си направя татуировка?
— Тате, мога ли да имам:
Хамстер, iPod, яке DKNY, джинси „Дизел“, кожена чанта, маратонки „Ню Баланс“, риба клоун, дъждобран „Бърбъри“, парфюм „Марк Джейкъбс“, очила D&G, чинчила, чанта „Хелоу Кити“, водни костенурки, поло „Хилфигер“, блуза IKKS, морско конче, пуловер „Ралф Лаурен“, шорти…
2001 год.
Елиът спира Костенурката на паркинга и хвърля поглед към часовника си. Подранил е. По принцип би трябвало да започне смяната си след два часа, но бе избрал да пристигне по-рано.
Знае, че днес ще бъде особен ден.
Когато влиза в приемната зала на болницата, вижда с изненада, че десетки пациенти, лекари и сестри са се струпали край телевизионния приемник. Лицата на всички са пребледнели и мнозина вече звънят по мобилните си телефони.
От всички неща, които неговият двойник му бе казал при различните си срещи през 1976 год., имаше едно, което той никога не бе забравил:
Случи се нещо на 11 септември 2001 година, в Световния търговски център в Ню Йорк.
Дълго време Елиът се бе питал какво ли можеше да бъде това нещо.
Приближава се до телевизора и разбутва няколко души, за да види поне част от екрана.
Сега вече знае.
2002, 2003, 2004, 2005 год…
Елиът е на 56, 57, 58, 59 години…
Въпросът не е, че разполагаме с малко време.
Въпросът е, че прекалено много го губим.
2006 год.
Елиът е на 60 години
Манхатън — втората седмица на януари.
Елиът е взел няколко дни отпуска, за да помогне на Анджи да се установи в Ню Йорк, където тя ще започне следването си по медицина.
Докато дъщеря му е крайно възбудена от новия си живот, Елиът я е оставил за няколко часа, за да извърши едно малко неочаквано посещение. Таксито го оставя пред кула от метал и стъкло на ъгъла на „Парк Авеню“ и „52-ра улица“ Той влиза в сградата и се качва с асансьора на тридесет и третия етаж, седалище на известен медицински кабинет. Преди това е преминал през цяла поредица от изследвания и сега очаква резултатите. Предпочел е да направи тези тестове в Ню Йорк, а не в Сан Франциско, където половината от лекарите го познават. Разбира се, на теория съществува лекарска тайна, но в тези среди — като във всички други — слуховете имат вредното свойство да се разпространяват много бързо.