— Влизай, Елиът, моля — кани го Джон Голдуин, един от съдружниците и завеждащите кабинета.
Двамата мъже бяха следвали заедно в Калифорния и през целия си живот бяха поддържали добър контакт. Елиът сяда в луксозен фотьойл, а Голдуин отваря картонен класьор и започва да вади от него редица рентгенови снимки, които подрежда върху своето бюро.
— Няма да те лъжа, Елиът… — казва той, подавайки му една от тях.
— Имам рак, нали?
— Да.
— В тежка форма ли?
— Боя се, че да.
Елиът замълчава за няколко секунди, за да възприеме информацията, а после отново пита:
— Колко време ми остава?
— Няколко месеца…
Четвърт час по-късно Елиът отново е на улицата, сред небостъргачите, клаксоните и колите. Небето е синьо, но той е скован от полярен студ.
Зашеметен от известието за болестта, броди безцелно из улиците, изгубен, трескав, треперещ.
Минавайки покрай дълга търговска галерия, се сблъсква лице в лице със собственото си отражение върху витрината на луксозен магазин. Тогава изведнъж осъзнава, че е на същата възраст и изглежда по същия начин като своя двойник — такъв, какъвто го бе видял преди тридесет години.
Това е: уеднаквил съм се, отъждествил съм се, превърнал съм се в него…
Застанал срещу своето отражение във витрината, той размахва рентгеновите снимки на своите разядени от рака бели дробове. Сетне — сякаш би могъл все още да се обърне към своя двойник отвъд бездната на времето — изрича със сподавен глас:
— А тези работи изобщо не пожела да ми ги кажеш, мръсник с мръсник!
22
Изоставяйки ме на произвола на моята съдба, той замина една сутрин, изпълнена със светлина.
Февруари 2001 год.
Елиът е на 61 години
Три минути преди смъртта…
Легнал върху дивана на верандата, загърнат в няколко одеяла, Елиът гледа за последен път как слънцето залязва над Сан Франциско.
Той целият трепери и въпреки кислородната маска диша едва-едва.
Струва му се, че цялото му тяло ще се разпадне всеки момент.
Две минути преди смъртта…
Ето го този миг, от който всичко живо толкова много се бои. Моментът да потеглиш на голямото пътуване.
Често пъти казват, че не е важно колко, а как си живял.
Лесно е да говориш умни приказки, когато пращиш от здраве!
Що се отнася до него, той се е опитал да се справи по най-добрия начин, но дали е успял да стане истински, завършен човек?
Който е жив, ще види.
Който умре, ще види.
Последна минута…
Би искал да умре с ведростта на будистки учител.
Но това не е така просто.
Напротив, безпомощен е като малко дете.
Изпитва страх.
Не е пожелал да извести Анджи.
Няма никого край себе си.
Тогава, за да не напусне този живот съвсем сам, впряга цялото си същество в мисъл за Илена. И в мига, в който поема последния си дъх, успява да повярва, че тя седи до него.
23
Човешко е да имаш своя тайна, но също толкова човешко е рано или късно да я разкриеш.
Февруари 2007 год.
Три дни по-късно
Прекрасно зимно слънце огряваше зеленеещите се алеи на гробището Грийнууд, придавайки му облика на парк.
Току-що бяха положили ковчега в земята и онези, които желаеха да си вземат последно сбогом с Елиът, минаваха покрай зейналата яма, за да хвърлят в нея шепа пръст или цвете.
Анджи първа извърши този ритуал, придружена от своята майка, която бе пристигнала от Милано. Сетне се изредиха неговите колеги, както и многобройните му пациенти, които бе оперирал в продължение на последните тридесет години. Ако не бе шест стъпки под земята, Елиът би останал изненадан от това пришествие. Присъствието на един човек обаче би стоплило особено много сърцето му: това на детектив Малдън; прехвърлил вече деветдесетте, той храбро пристъпваше към гроба, подкрепян от своя бивш колега, капитан Дъглас, който днес ръководеше най-важния полицейски участък в града.