Елизабета се изправи и го погледна ядосано. Лицето ѝ беше почервеняло.
— Това беше преди дванайсет години, професоре! Сега животът ми е друг. И дума да не става!
Де Стефано се надигна в опит да се изравни с Елизабета, но въпреки това тя стърчеше почти цяла глава над него.
— Архиепископ Луонго се радва, че си част от църквата. Според него ти ще проявиш подходящата чувствителност към проблемите и той няма да се тревожи повече за поверителността. Кажи ми, пазиш ли записките и докладите от проучванията си?
— Някъде в апартамента на баща ми са. Но не мога просто така да оставя училището. Не мога да изоставя ученичките си.
— По това вече се работи — каза Де Стефано и тонът му изведнъж стана по-настойчив, по-твърд. — Тази вечер монсиньор Матера във Ватикана, който отговаря за всички религиозни ордени на църквата, ще се обади на майката игуменка на твоя орден в Малта. Директорката ти сестра Марилена също ще бъде уведомена тази вечер. Колелцата са задействани, Елизабета. Трябва да ни помогнеш. Виждаш ли, просто нямаш избор.
4.
Утринна молитва в параклиса. Преглед на плановете на уроците. Преподаване. Оценяване на домашните. Вечерна молитва. Вечеря с останалите монахини. Четене и медитация. Молитва преди лягане. Лягане.
Такъв беше ритъмът на Елизабета, нежният пулс на дните ѝ през седмицата.
Съботите бяха за параклиса и молитви в уединение, за пазаруване, за приказки със сестрите и послушничките, може би за някой футболен мач или филм по телевизията.
Но най-много обичаше неделите. Ходеше на месата в базиликата „Санта Мария“ в Трастевере. Точно тук като момиче беше получила първото си причастие, тук се беше молила за болната си майка, тук я беше изпратила на една болезнено тъжна погребална служба, тук идваше за изповед, за утеха, за радост.
Странно беше, мислеше си Елизабета, как се беше развил животът ѝ. Като момиче беше запалена по идеите за приключения и пътувания и археологията ѝ се струваше като билет за екзотичното. Но гравитационното привличане на древната базилика „Санта Мария“ се оказа по-силно от това на Луксор или Теотиуакан. Баща ѝ, разсеяният вдовец, щеше да се нуждае от нея, беше решила тя. Дзадзо и Микаела, всеки по своя си очарователно егоцентричен начин, със сигурност нямаше да се грижат за него както трябва, особено когато остарееше. Така че в университета премести хоризонтите си по-близо до дома и записа класическа археология.
После Дзадзо я запозна с приятеля си от академията Марко. Милият Марко, който искаше единствено да е полицай, да се ожени за жената на мечтите си и да вика като обезумял за футболен клуб „Рома“. Той никога нямаше да напусне Рим, това беше сигурно, така че Елизабета стесни амбициите си още — римска археология и раннохристиянския период, когато катакомбите започнали да правят на решето меката вулканична почва на града. Щеше да остане в Рим завинаги. С Марко и със семейството си.
А после — ужасната нощ, когато Марко ѝ беше отнет. Онази нощ беше предвестник на дълъг период на физическо възстановяване и усилени разсъждения, след който тя разглоби себе си и се сглоби такава, каквато искаше да бъде.
Сега цялата вселена на Елизабета се побираше в рамките на един квадратен километър на западния бряг на Тибър. Училището ѝ беше тук, църквата ѝ, апартаментът на баща ѝ на Виа Луиджи Мази. Същите няколко пресечки, които опасваха детството ѝ. Изолираността беше успокояваща като утроба.
Месата свърши. Елизабета взе причастие от стария отец Санторо, свещеника, който се грижеше за църковните нужди на ордена ѝ и чийто старчески глас пазеше тембъра на добре излята камбана. Поостана под купола на апсидата, след като повечето от енориашите си тръгнаха, попиваше неподвижността. Над главата ѝ имаше библейски сцени, плуващи сред море от златни плочки. Куполът беше проектиран от Кавалини през дванайсети век и разказите, изобразени на мозайките, бяха толкова сложни, че тя, след всички тези години, продължаваше да открива образи, които не беше виждала досега. Веднъж беше забелязала тънка мозайка с птиче присмехулник, страшно трудна за намиране, и никога не забравяше да извие врат и тихичко да ѝ намигне за здрасти.