В слабата светлина на пролетната утрин Елизабета вървеше целеустремено към апартамента на баща си. Хората, с които се разминаваше, бяха два вида. Едните, основно по-възрастни, активно търсеха погледа ѝ, надявайки се на усмивка или кимане за благословия. Другата група сякаш се преструваше, че тя не съществува, сякаш расото ѝ беше наметало невидимка. Тя предпочиташе втората. Тези разходки бяха ценни за нея, тайни напомняния за светския живот, който беше загърбила. Обичаше да разглежда витрините на магазините, да чете филмовите плакати, да гледа лекотата, с която общуваха младите двойки на улицата, и да си спомня какво беше да върви по тези улици като „цивилна“. Но нищо, което виждаше, не променяше решението ѝ и не накърняваше по никакъв начин основните неща, в които беше сигурна: тъкмо напротив. Всяко преминаване през старото ѝ царство беше потвърждение. Тя се гордееше, че носи вярата си върху черните си ръкави, че открито прославя силната си любов към Христос, която носи в сърцето си.
На вратата се подготви. Баща ѝ всеки път отваряше много рязко, вече не толкова от горчивина, колкото — несъмнено — по навик.
Целунаха се. Той я цунка толкова бързо, че не улучи бузата ѝ, а целуна крайчеца на булото ѝ.
— Как беше месата?
— Прекрасна.
— Заслепена си от светлината?
Тя тръгна след него към кухнята и въздъхна.
— Да, татко, точно така.
Както винаги в носа я блъсна миризмата на тежкия тютюн за лула „Кавендиш“, който замъгляваше въздуха. Като момиче почти не го забелязваше освен когато в училище някой от съучениците ѝ не подушеше якето ѝ и не започнеше да ѝ се подиграва. Просто така миришеше нейният свят. Сега, вече пораснала, потръпваше при мисълта на какво приличат дробовете на баща ѝ след толкова десетилетия.
Съвсем подобаващо за професор, Карло Челестино живееше в просторен апартамент на последния етаж на бял блок на една тясна стръмна уличка. Имаше три спални. Едната тя делеше с Микаела, докато не отиде да следва в университета. Дзадзо, благословеният син, винаги беше имал самостоятелна стая. Сега спалните им събираха прах, заключени в някакво изкривяване на времето и пространството. Вратата на спалнята на баща ѝ беше затворена. Винаги беше затворена и тя не знаеше в какво състояние е стаята, въпреки че останалата част от апартамента беше разхвърляна. За праха и мръсотията се грижеше чистачката, която се страхуваше да пипа нестабилните купчини документи и книги, които покриваха повечето повърхности в общите помещения.
Карло Челестино не се вписваше особено в стереотипа за математик. Имаше квадратни рамене, яки крака и червендалестия тен на селянин, което го отличаваше сред тънките като вретена бледи колеги, които населяваха катедрата по теоретична математика в „Ла Сапиенца“. Но той беше различен открай време, генетична издънка, пръкнала се неочаквано в семейство на обикновени мандраджии, момче, чиито първи детски спомени не бяха за крави и пасища, а за числа, които жужаха в главата му и се подреждаха.
Беше запазил старата ферма на родителите си в Абруцо и прекарваше уикендите и ваканциите сред хълмовете с изглед към Адриатическо море: вършеше толкова физическа работа, колкото можеше да понесе шейсет и осем годишното му тяло, и оставяше ума си да си играе с теоремата, с която се бореше цял живот — хипотезата на Голдбах, математическо предположение, което съпругата му твърдеше, че обича повече от нея.
— Представи си — казваше тя с онова раздразнено изражение, което Елизабета и Микаела щяха да наследят, — да прекараш целия си живот в опити да докажеш, че всяко четно число, по-голямо от две, може да се представи като сума на две прости числа!
Тя не можеше да си го представи тогава, а какво ли щеше да мисли, ако беше поживяла още двайсет и пет години? А ето че той все още се мъчеше да докаже проклетата теорема, за да може да се хвали с постижение, което убягваше на математиците вече 250 години.
Сега ѝ се стори, че баща ѝ е уморен, гъстата му бяла коса беше по-разрошена от обикновено.
— Как си, татко?
— Аз ли? Добре. Защо?
— Просто така. Само питам. Кога ще дойдат Микаела и Дзадзо?
— Няма да дойдат, преди да си приключила с готвенето, нали знаеш.
Тя се засмя и си сложи престилката.
— Дай да видим как е месото.
Той извади агнешкото от хладилника и докато тя разгъваше кафявата хартия, изведнъж изтърси:
— Не искат да ми дават повече докторанти.
— Знаех си, че има нещо — каза тя, без да откъсва очи от розовото месо.