— Това са най-доверените ми помощници — каза Де Стефано. — Господа, това е сестра Елизабета. — Посочи един от тях и продължи: — Това е Джан Паоло Трапани. Той е пряко отговорен за всички катакомби на Виа Антика и ръководи операцията.
Джан Паоло беше приятен млад мъж с въздълга коса, почервеняла от вулканичната прах. Изглежда, не беше сигурен дали да протегне мръсната си ръка, така че каза само:
— Здравейте, сестро. Чух, че някога сте проучвали това място. Жалко, че беше нужно земетресение, за да се направят разкопки.
Елизабета последва Де Стефано през отвора. Камерата беше с неправилна форма, но общо взето правоъгълна, макар краищата да бяха лошо очертани заради купищата камъни. Дебели като железопътни траверси греди подпираха стените и тавана. Помещението беше някъде петнайсет на десет метра, но заради срутването беше трудно да се прецени със сигурност. От поне десет метра над главите им проникваше лъч светлина. В отвора горе се появи глава и някакъв мъж извика:
— Защо спряхте? — Очевидно беше човекът, който работеше с макарите и лебедките на кофата.
— Върви да си починеш! — извика му Трапани и главата се скри.
Първото впечатление на Елизабета беше, че в работата им бързината е по-важна от науката. Теренът не беше разграфен, нямаше следи от измервания и документация, нямаше триножници за фотоапарати нито маси за чертане. Почвата като че ли беше разчистена набързо, а не внимателно метър по метър. По-голямата част от пода беше покрита със син брезент. Само една от стените беше относително вертикална. И също беше покрита със завеса от брезент.
— Съжалявам, че е такава мръсотия — каза Трапани, загледан в обувките и полите на расото ѝ, които бяха покрити с прах. — Работим по-бързо, отколкото ни се иска.
— Виждам — каза Елизабета.
Изненада се с каква лекота направи прехода към наблюдателността на археолозите. Цели дванайсет години се беше вглеждала в едно вътрешно пространство, царство на емоции и вяра, религия и молитва. Но в този миг умът ѝ надделя над сърцето ѝ и тя тръгна колебливо из помещението, като попиваше детайлите и ги подреждаше в ума си.
— Тухлите — каза, като се наведе да вдигне една. — Типични римски от първи век, продълговати и тесни. И това. — Тя пусна тухлата и вдигна едно сиво ронливо парче. — Opus caementicum, римски цимент за основи. — После взе едно от многобройните парчета почерняло овъглено дърво и си помисли: „Имало е пожар“. — Тази камера е по-ранна от най-старата част на катакомбите с поне век. Точно както предполагах. Разширението на катакомбите през четвърти век е спряло точно преди да се натъкне на нея.
— Да, съгласен съм — каза Де Стефано. — Копачите на катакомбите от Либериевата част са били само на няколко замахвания с кирката от изненадата на живота си.
— Това все пак е колумбарий, нали? — попита Елизабета.
— Точно както предположи като студентка — потвърди Де Стефано. — Изглежда, че това е предхристиянска погребална камера. Монументът на повърхността вероятно е бил разрушен и сигурно е изчезнал преди да бъдат построени катакомбите.
Извади от джоба си прозрачна торбичка за находки и добави:
— Ако някога е имало съмнения за датировката от първи век, това ги разсейва. Вече намерихме няколко такива.
Елизабета взе торбичката. Вътре имаше голяма сребърна монета. Изображението на лицевата страна беше на чипонос мъж с къдрава коса и лавров венец. Надписът гласеше NERO CLAVDIVS CAESAR. Тя обърна торбичката. На обратната страна имаше фино изработена арка, до която стояха буквите S и С — Senatus Consulto, печатът на сенатския монетен двор.
— Изгубената арка на Нерон — каза тя. — Петдесет и четвърта година.
— Именно — каза Трапани, впечатлен от проницателността ѝ.
— Но не е типичен колумбарий, нали? — каза тя и кимна към брезентите.
— Съвсем не. — Де Стефано махна с ръка брезента на стената. — Джан Паоло, вдигнете го.
Мъжете навиха брезента нагоре. В стената бяха издълбани редици малки куполообразни ниши, в много от тях имаше каменни погребални урни. Поредицата ниши се прекъсваше от гладка повърхност с кремава замазка. Джан Паоло насочи фенера към нея.
Мазилката беше изрисувана с подредени в кръг символи.
Елизабета се приближи, погледна и се усмихна.
– Същите като на моята стена.
Роговете на Овена.
Двойните колони на Близнаците.
Пронизващата стрела на Стрелеца.
Допълващите се свитъци на Рака.