Тя се обърна и го зяпна прекалено продължително.
Беше много висок, поне два метра, с продълговато лице и рядка руса коса, заради което приличаше на пищящия човек от картината на Мунк. Носеше черни пластмасови очила с толкова дебели стъкла, че приличаха на изкривени лещи. Но Елизабета беше потресена най-вече от издължения му торс и нелепо дългите ръце —бяха прекалено дълги дори за тяло като неговото, а тънките му кокалести китки стърчаха от възкъсите ръкави на черната му свещеническа риза.
Тя се смути от неволното си зяпване и понечи да каже нещо, но той се изниза през вратата и изчезна, без да каже нищо.
Елизабета се върна на бюрото си и прибра статиите в чантата си. Вечерно четиво. Щеше да прекара останалата част от следобеда над файла на Де Стефано със снимките от разкопките.
Джан Паоло Трапани беше заснел стотици пози. Разкопките бяха повърхностни и скелетите бяха само частично разделени един от друг и от каменните отломки. Тя внимателно разгледа всяка снимка. Първото ѝ впечатление беше, че тези хора са били заможни. По телата имаше златни и сребърни гривни и украсени със скъпоценни камъни висулки. Тук-там имаше купчинки сребърни монети, които предполагаха отдавна разложили се кесии. Телата бяха притиснати едно в друго доста равномерно, което сочеше към скупчване в тясно пространство. Но една особеност се набиваше на очи. Скелетите на децата и дори на бебетата сякаш бяха случайно пръснати сред тези на възрастните. И нито едно дете не бе в обятията на някой възрастен. Къде беше изчезнал майчинският инстинкт?
А след това снимката на един скелет я накара да трепне.
Беше мъж, ако се съдеше по ръста му и по обема на черепа. Що се отнася до мумифицирането, той беше сред най-добре запазените, с достатъчно стегната кафява кожа, залепнала за лицевите кости. Тя знаеше, че промените след смъртта правят този тип преценка трудна, ако не и абсурдна, но това първично лице пазеше застинало изражение на измъчена ярост.
Скелетът беше обсипан със злато. На костите на китките имаше тежки златни гривни. Сред ребрата лежеше медальон от ковано злато. Елизабета потърси близко изображение на медальона, но не намери. Увеличи мястото с програмата за разглеждане на снимките, но не се получи нищо. И да имаше някакви знаци, не можеше да ги различи. Да, трябваше да огледа този скелет по-добре, когато пак отидеше в „Св. Каликст“.
А следващата — и последна — снимка на този скелет направо я стресна. В едната му ръка имаше нещо — скъсана сребърна верижка със сребърен медальон. Полазиха я тръпки и тя увеличи образа. Изображението беше размазано, но тя беше почти сигурна какво е — кръст хи-ро, един от най-ранните християнски символи, съставен от комбинацията на първите две букви на името на Христос на гръцки.
Какво правеше този символ на ранната църква в този категорично нехристиянски контекст на римски колумбарий, украсен с езически астрологически символи?
Елизабета затвори папката със снимките и разтърка сухите си очи.
Поредната загадка.
Пристигна на Пиаца Мастаи твърде късно за вечерната служба и се наложи да се моли сама, докато останалите сестри вечеряха. Тъй като параклисът беше далеч от кухнята, вътре беше спокойно и тихо. Когато приключи, тя се прекръсти, стана и видя, че сестра Марилена седи на последния ред.
— Не те чух — каза Елизабета.
— Видях — каза възрастната монахиня. — Мама ти остави една чиния. Не обича да пропускаме хранене.
Мама беше деветдесет и две годишната майка на сестра Марилена. Още преди години Марилена беше поискала и получила разрешение от майката игуменка майка ѝ да живее с тях вместо да я пращат в старчески дом. Имаха предостатъчно място. Третият и четвъртият етаж на манастира подслоняваха само осем сестри — четири италианки и четири малтийки — и десет послушнички, до една африканки. Напоследък беше трудно да се привлекат млади послушнички, особено от Италия и Европа, така че жените се ширеха в сградата и разполагаха с лукса да имат собствени стаи.
— Допълнителна молитва, а? — попита Елизабета.
Това беше шега само между тях двете. Марилена все се промъкваше в параклиса за допълнителни молитви. Орденът не получаваше достатъчно средства, а им трябваха хубави учебници и компютри. А с малобройните послушнички, които се присъединяваха към ордена, трябваше да разчитат на светски учители на договор, които излизаха скъпо. Повечето родители не можеха да си позволят вдигане на таксите. Така че Марилена постоянно се молеше за още средства.