Дзадзо беше запознат с упражнението. Това щеше да е вторият му конклав. На първия той беше още само ококорено ефрейторче, замаяно от великолепието, блясъка и тежестта на събитието. Сега беше имунизиран срещу това. Трябваше да командва отряди и отговорността му се простираше далеч извън охраняването на някоя врата.
Сръга Лоренцо Роза в ребрата. Лоренцо, и той майор, беше влязъл в корпуса същата година като Дзадзо и двамата бяха станали добри приятели. Отначало Дзадзо се беше противил на нуждата да се сприятели с Лоренцо, защото физически той толкова приличаше на Марко — висок и атлетичен, с изсечени черти и черна коса, — че на някакво ниво Дзадзо чувстваше, че да се сприятели с него би било предателство. Но Дзадзо беше толкова естествено общителен и жаден за дружба, че се отърси от психологическия блокаж в деня, когато двамата заедно имаха тренировка с отровен газ и повръщаха рамо до рамо в канавката.
— Няма да е толкова гладко, колкото казва — прошепна Дзадзо. — До петък ще сме във война с гвардейците.
Лоренцо се наведе към ухото му и също прошепна:
— Швейцарците да ми цунат италианския задник.
Ето затова Дзадзо го харесваше.
Ханс Ланг, пекарят от Улм, беше вдигнат гневно от дивана от жена си и пратен в спалнята да си смени ризата. Въпреки протестите на Елизабета фрау Ланг бързо разтреби след него, после остави гостенките в дневната, за да сложи чайника, и затрака с порцелановите чаши и сребърните прибори.
Ханс Ланг се върна: загащваше чистата си риза и безпомощно заглаждаше с ръка кичурчетата коса върху оплешивялото си теме. Личеше му, че е бил при фурните още посред нощ.
— Много съжалявам — каза той на английски. — Не очаквах. Винаги последен научавам за тези работи.
Елизабета и Микаела се извиниха, че се натрапват, и останаха да седят сковано, докато чакаха фрау Ланг да се върне. Елизабета опита да завърже разговор за това колко е хубав магазинът им, но английският на пекаря не беше достатъчно добър за това.
Фрау Ланг донесе поднос с чай и кексчета. Микаела лакомо се нахвърли върху тях, а Елизабета отхапваше скромни хапки.
— Какво можете да ни кажете за хер Отингер? — попита тя.
Фрау Ланг говореше. Съпругът ѝ седеше изморено на дивана и сякаш искаше да си върне усамотението.
— Истински джентълмен — започна тя. — Живя на третия етаж цели петнайсет години. Странеше от всички. Не бих казала, че го познавахме добре. Често си купуваше пай с месо за вечеря, в събота и по нещо сладичко. Плащаше наема навреме. Нямаше много посетители. Не знам какво друго да ви кажа.
— Казахте, че е бил професор. Знаете ли нещо за работата му? — попита Елизабета.
— Беше пенсионер. Нямам представа по какво е бил професор, но в апартамента му имаше страшно много книги. — Фрау Ланг каза нещо на немски на съпруга си. — Ханс казва, че били основно книги за наука и инженерство, така че сигурно това е била областта му.
— И нямаше роднини?
— Никакви. Властите провериха, разбира се. Трябваше да минем през формалната процедура, преди да ни позволят да продадем вещите му, за да си получим неплатената част от наема. Не ни провървя много. Той нямаше скъпи вещи. Още кекс?
Микаела кимна доволно и си взе още едно парче, след което попита:
— Някога да сте забелязвали нещо странно в него? Физически?
Фрау Ланг поклати глава.
— Не. Какво имате предвид? Той беше най-обикновен възрастен господин.