— Значи в апартамента не е останало нищо? – попита Елизабета.
— Не. Имаме нови наематели, много мила двойка — живеят тук от 2008 година.
Елизабета поклати глава. Щеше да се обади в университета да види дали ще може да открие бивши колеги. Тук вече нямаше какво да правят.
Пекарят каза нещо на немски.
— Ханс ми напомни — каза съпругата му. — Запазихме малка кутия с лични вещи — паспорт, нещата от нощното му шкафче, в случай че някога се появи роднина.
Сестрите се спогледаха обнадеждено.
— Може ли да ги видим?
Фрау Ланг отново каза нещо на немски на мъжа си и Елизабета различи проклятието му, когато той се надигна от дивана и тръгна към вратата.
— Ще ги донесе. В мазето са — каза фрау Ланг, докато се мръщеше след него и им наливаше още чай.
След пет минути пекарят се върна с кутия с размерите на куфарче за документи. Беше чисто и сухо — очевидно го бяха съхранявали грижливо. Подаде го на Елизабета, измънка нещо на жена си и помоли да го извинят.
Фрау Ланг изглеждаше смутена.
— Ханс отива да подремне. Желае ви приятен път.
Елизабета и Микаела понечиха да станат, но пекарят им махна да си седят и изчезна в съседната стая.
Кутията беше лека, съдържанието ѝ се размести в ръцете на Елизабета, когато я сложи в скута си. Тя я отвори. Лъхна я застоял дъх на мухъл, миризма на стар човек.
Очила. Писалки. Паспорт. Бронзов медал на лента от, доколкото виждаше, някакво германско инженерно дружество. Чекови книжки и банкови нареждания от 2006 и 2007. Шишенца с хапчета, за които Микаела веднага каза, че са за високо кръвно. Кутия с протези. Избеляла снимка на младеж, вероятно на самия Отингер, в туристическо облекло на стръмен зелен склон. На дъното имаше незапечатан плик от амбалажна хартия, от едната страна имаше бележка, написана с черно мастило.
Елизабета вдигна плика, при което фрау Ланг обясни, че вътре има книга, единствената, която не били продали, защото имало лична бележка. Елизабета, която горе-долу се справяше с немския, прочете бавно бележката наум.
На моя учител, мой ментор, мой приятел. Открих това при един търговец и го подлъгах да се раздели с него. Ти ще го оцениш повече от всеки друг. Това е текст Б, разбира се. Както винаги си ни учил — Б крие ключа. 11 септември със сигурност е знак, не мислиш ли? Надявам се да си с нас, когато денят на М най-сетне настъпи.
К. Октомври 2001
Под датата имаше малък нарисуван на ръка символ.
При вида му на Елизабета ѝ се зави свят.
В него имаше нещо странно познато, едновременно реално и нереално, сякаш го беше виждала в отдавна забравен сън.
Опита се да се отърси от това чувство и отвори плика. Вътре имаше тънка подвързана книга. Корицата беше от проста износена кожа. Страниците бяха леко покафявели. Стара книга в доста добро състояние.
Отвори корицата и главата ѝ се проясни толкова внезапно, все едно беше помирисала амонячна сол.
Не мислеше, че е виждала гравюрата преди, но част от нея беше също толкова разпознаваема като собственото ѝ отражение в огледалото.
Това беше издание от 1620 г. на „Доктор Фауст“ от Марлоу и на фронтисписа старият магьосник, облечен в академична роба, стоеше с жезъла и книгата си насред магическия кръг и призоваваше дявола от пода. Дяволът беше крилато създание с рога, остра брадичка и дълга извита опашка.
Но не това накара сърцето на Елизабета да забие лудо и кожата ѝ да настръхне. Не това я накара да се чувства сякаш се задушава под стегнатото си покривало и расо.
Изворът на нейната тревога беше около и вътре в магическия кръг.
Знаците на съзвездията.
Овен, Телец, Близнаци, Рак.
Звездните знаци.
Луна, Меркурий, Венера, Слънце, Марс, Юпитер и Сатурн, подредени в съвсем същия ред като на фреската в „Св. Каликст“.
А изпод робата на Фауст надничаха рибите, килнати на една страна, подобни досущ на мъж с опашка.
8.
Рим, 37 г.
Здрачът преминаваше в мрак. Вяла четвъртинка луна висеше отпуснато в черното небе. Двете уморени момчета вървяха мълчаливо към центъра на града — придържаха се близо до лепкавата централна канавка, за да избегнат по-неприятните купчини боклуци отстрани.
— Къде ще спим? — попита уплашено по-малкото момче, докато подминаваха една мрачна пряка.
— Нямам представа — сопна се брат му, но като усети окаяното страдание на седемгодишното момче, омекна. — Бащата на моя приятел Луций казва, че когато идва в Рим, спи на пазара за добитък. Ще си намерим място там.