Той я караше да чака. Почти никога на идваше навреме. Дали така показваше положението си на тотемен стълб, или просто не можеше да си организира времето, не беше сигурна. При все това той винаги се извиняваше както трябва и сега, когато най-накрая дойде, забързан, започна да ръси самообвинения и бързичко отключи вратата на кабинета си.
— Седни, седни. Задържаха ме. Срещата ми се проточи, а движението беше ужасно.
— Разбирам — каза спокойно Елизабета. — Благодаря ви, че се върнахте, за да говорите с мен.
— Да, разбира се. Знам, че си разстроена. Трудно е, но смятам, че това са важни уроци, които в бъдеще само ще помогнат на кариерата ти.
Де Стефано закачи шлифера си и седна на стола зад бюрото си.
Тя беше репетирала речта наум и сега сцената беше нейна:
— Но, професоре, ето какво не разбирам. Вие подкрепяхте работата ми от мига, в който ви показах първите снимки от „Свети Каликст“. Дойдохте с мен да видите щетите от пропадането, срутената стена, градежа от първи век, символите на мазилката. Съгласихте се с мен, че са уникални за катакомбите. Съгласихте се, че астрологическата символика е безпрецедентна. Подкрепихте проучванията ми. Подкрепихте публикацията. Подкрепихте продължаването на разкопките. Какво стана?
Де Стефано почеса късо подстриганата си коса.
— Виж, Елизабета, ти си наясно с протокола. Катакомбите са под контрола на Папската комисия за свещена археология. Аз съм член на тази комисия. Всички чернови за публикации трябва да минат през тях. За съжаление твоята е отхвърлена и молбата ти за финансиране на продължаването на разкопките също не е одобрена. Но ето каква е добрата новина — сега ти си много известна. Никой не критикува ерудицията ти. Това е само в твоя полза. Трябва ти единствено търпение.
Тя се облегна на стола и страните ѝ почервеняха от гняв.
— Защо е отхвърлена? Не ми казахте причината.
— Разговарях с архиепископ Луонго днес следобед и му зададох същия въпрос. Той ми каза, че по тяхно мнение тезата била твърде спекулативна и предварителна, че всяко публично оповестяване на находките би се нуждаело от допълнителни проучвания и контекстуален анализ.
— Това не е ли аргумент галерията да се разшири още на запад? Убедена съм, също като вас, че пропадането разкри ранен колумбарий от императорската епоха. Символите са уникални и сочат към непозната до момента секта. Мога да постигна невероятен напредък със скромна субсидия.
— За комисията това е изключено. Те няма да подкрепят разкопаване отвъд познатите граници на катакомбата. Тревожат ги по-сериозни проблеми на архитектурната стабилност. Разкопките биха могли да доведат до още срутвания и да се получи ефект на доминото, който да доведе обратно до сърцето на „Свети Каликст“. Решението е стигнало чак до кардинал Джаконе.
— Мога да го направя безопасно! Консултирах се с инженери. А освен това — то е предхристиянско! Дори не би трябвало да е работа на Ватикана.
— Точно ти не бива да си наивна за тези неща. — Де Стефано цъкна с език. —Знаеш, че целият комплекс е под юрисдикцията на комисията.
— Но, професоре, и вие сте в комисията. Къде отиде вашият глас?
— О, наложи се да се оттегля, защото съм съавтор на доклада. Нямах глас.
Елизабета тъжно поклати глава.
— И значи това е? Няма шанс за обжалване?
Де Стефано отговори само с жест — разпери ръце. В погледа му се четеше съжаление.
— Това щеше да е дисертацията ми. Сега какво? Спрях всичката си друга работа и се зарових в римската астрология. Посветих на това повече от година. Отговорите на въпросите ми се намират от другата страна на една гипсова стена.
Де Стефано си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да каже още нещо. И когато го каза, тя се смая още повече.
— Елизабета, трябва да ти кажа още нещо. Зная, че ще ти дойде малко неочаквано, за което се извинявам, но напускам „Сапиенца“, и то веднага. Предложиха ми рядък пост в комисията, ще стана първият светски вицепрезидент в историята ѝ. Това е работата на мечтите ми и, честно казано, глупостите, които трябва да търпя в университета, са ми дошли до гуша. Ще говоря с професор Риналди. Мисля, че той ще е добър научен ръководител. Знам, че графикът му е препълнен, но ще го убедя да те поеме. Ти ще се оправиш.
Елизабета погледна сгърченото му от вина лице и реши, че няма какво да каже. Успя само да прошепне:
— Боже Господи!
След час седеше унило на бюрото си, отпуснала ръце в скута си. Беше с гръб към вратата и гледаше втренчено през тъмния прозорец празния паркинг зад факултета по литература и философия.