По-малкото момче потрепери и стисна ръката на брат си по-здраво. Широката му туника едва го пазеше от студа.
— Близо ли сме? До пазара за добитък? — попита с надежда.
Квинт изстена: днес беше чул поне сто варианта на същия въпрос.
— Да, Секст, скоро ще си намерим топло място за почивка, а преди това ще хапнем.
Отиваха в тухларната на вуйчо си в северната част на Рим, на хълма Пинций, и бяха гладни и изтощени, след като бяха тръгнали от селото си по зазоряване. Поне бяха успели да влязат в града. Двамата огромни преторианци с емблеми на скорпион на нагръдниците при Порта Капена им бяха вгорчили живота, за да ги изръсят за подкуп. Но те нямаха монети, нямаха нищо и се наложи да го докажат, като се съблекат голи и понесат подигравките на страховитите войници.
Квинт, по-голям с три години, се питаше дали баща му е изглеждал като тези мъже. Пазеше съвсем неясен спомен. Беше много малък, когато центурионът беше заминал на служба в Германия. Майка им трябваше да се справя само с помощта на двете по-големи момичета, за да се грижи за малкото им земя и за Квинт и малкия му брат.
Само преди две седмици майка им беше получила вестта за смъртта на съпруга си в битка срещу херуските. А по-късно, когато научи, че негодникът е пропилял натрупаните си заплати по вино и курви, можеше само да лее безсмислени сълзи.
Изправена пред тежки дългове, тя продаде земята срещу оскъдна рента при един богат патриций. Тя и дъщерите ѝ щяха да оцелеят, като се наемеха за работнички и тъкачки, но не можеше да си позволи да храни две безполезни гърла. Все пак вместо да ги продаде в робство взе донякъде по-човешкото решение да прати момчетата при вуйчо им да си изкарват прехраната.
Ако се съдеше по миризмите, наближаваха пазара за добитък.
Сградите покрай тесните улички бяха построени от камък и сравнително здрави. По-високите етажи се издигаха под случайни ъгли и изглеждаха доста нестабилни. Дори минаха покрай една сграда, която се бе срутила. Денем жилищата служеха за магазини, които продаваха най-необходими неща и евтино вкиснато вино. Момчетата се влачеха по зловонните улици към покрития с калдъръм пазар, като се държаха по средата и избягваха застрашителните сенки.
Отворените прозорци на нивото на улицата ги гледаха злобно като черните празни орбити на череп. Секст изписка от страх, когато се спъна в купчина карантии пред някаква месарница и раздвижи отвратителен килим от плъхове. Квинт успя да го хване, преди да е паднал в мръсотията.
От близкия празен обор излезе мършаво псе — искаше да се докопа до карантиите преди плъховете да се върнат. Успя и избяга по уличката, повлякло червата след себе си.
Квинт помъкна брат си в обора, огледа се и заяви:
— Ще спим тук.
Започнаха да трупат с ръце сено, за да си направят постеля във вътрешния ъгъл на останалата без покрив постройка.
— Утре няма да вървим дълго, нали, Квинт? — попита с надежда Секст.
Квинт съвсем не беше сигурен, но каза с престорена увереност:
— Ако тръгнем рано, ще сме при вуйчо преди пладне.
Развърза бохчата, която носеше на рамо, и извади остатъците от оскъдните им провизии. Подаде на Секст половината от последния комат и една ябълка, след което и двамата се тръшнаха на сламената постеля и почнаха да ядат.
Балбил чу глухо тропане над главата си — железен прът, който удряше по камък: сигнал, че го викат.
Подземната зала бе осветена от пушещи лампи. Беше просторна — вътре спокойно можеха да се съберат петдесет души, а и сто, ако се сместят. В смисъл живи. Имаше място за хиляди мъртви, ако бъдеха кремирани и положени в урни в шуплестите стени. Беше току-що завършена. Колумбарият очакваше първия си обитател.
Тиберий Клавдий Балбил остави четката. Не обичаше да го прекъсват, когато рисува, но беше свикнал. Мнозина го търсеха.
Беше минал трийсетте, силен мъж с матовата кожа на полуегипетските и полугръцките си корени, голям нос и добре поддържана брада със заострен връх, която правеше лицето му да прилича на някакво оръжие или на инструмент за дялане. Беше разхлабил туниката си, за да му е по-удобно, но преди да се качи, си пристегна колана и наметна плащ.
Влезе в мавзолея през една тайна вратичка. Стените бяха запълнени с гробове и светилища на богаташи. Един пресен труп, на не повече от няколко седмици, увит в ленено платно и натъпкан в един локулум, изпълваше въздуха с воня на смърт.
Мавзолеят беше в семейството му от няколко поколения. Беше добър, стабилен източник на приходи, но поради скорошните тайни разкопки сега имаше друго предназначение.