Когато дойдеше неговото време, той щеше завинаги да почива там долу, не над земята с тези така наречени граждани, а под земята със собствения си вид. Последователите му също щяха да почиват там. За да пестят място, повечето щяха да бъдат кремирани. Но той и синовете му и синовете на синовете му щяха да бъдат положени — с цялата си плът и с костите си — в цялата си слава.
Чакаше го човек със скрито от качулка лице. Поклони се и каза:
— Другите са навън.
Балбил, заедно с този човек — Вибий — излезе през задния вход в студената декемврийска нощ.
Намираха се в горичка само на няколко крачки от Виа Апия. Мавзолеят беше правоъгълна сграда с кръгъл купол, построена от най-фини тухли. Разкошната вила на Балбил се издигаше от другата страна на горичката.
Четвъртинката луна изплува иззад савана от морави облаци. Пет закачулени фигури пристъпиха от мрака на овощните дръвчета. Балбил ги строи като отряд пред стената на мавзолея и им каза:
— Проучих картите и звездите подкрепят действията ни. Тази вечер ще запалим огън. Макар че отначало ще е малък, той ще разпали друг и после още един, и някой ден ще настъпи огромен пожар, който ще погълне града.
И когато това се случи, ние ще добием богатство и власт, за каквито не сме и мечтали. Пише го на звездите и аз знам, че е истина. Тази вечер ще настроим римляните срещу този нов християнски култ. Виждам по звездите, че един ден тези християни ще станат силни. Посланието им е примамливо като хляб и зрелища за душата. Боя се, че хората ще тръгнат след тях като овце. Ако им позволим да станат прекалено могъщи, те ще са страшен враг. Вибий получи нарежданията ми. Тази вечер ще пролеете кръв, защото... — пое си дъх за по-голям ефект, после отсече: — защото това правим ние.
А мъжете отговориха в един глас:
— И това сме ние.
Балбил ги остави и се върна под земята, където го чакаха четките му.
Шестимата мъже тръгнаха мълчаливо на север, към Рим.
Когато наближиха осветената от примигващи катранени факли Порта Капена, спряха и се разгърнаха.
Двамата преторианци пред портата унило се взираха в мрака извън кръга светлина и пристъпваха от крак на крак, за да се стоплят.
Вибий тръгна към тях, като подхвана някаква пиянска песен. Часовите застанаха нащрек и го зяпнаха, когато с олюляване излезе от тъмнината. Той спря и отпи от издут мях с вино.
Тръгна залитайки към тях, после спря и се олюля на малко повече от ръка разстояние от по-високия от двамата.
— Ей, момчета, пуснете ме, а? — каза завалено.
Войникът като че ли се отпусна, но не свали ръка от дръжката на късия си меч.
— Вечерният час мина, пиян глупак такъв — минаването е забранено.
Вибий се люшна към него и вдигна меха.
— Пийнете де, пийнете и вие. Ще ти платя за влизането. Искам само да се прибера вкъщи, нали така.
С лявата си ръка размаха меха пред лицето на стража и когато той посегна да го отблъсне, неочаквано ръгна нагоре с дясната си ръка, стиснала дългата кама, която беше крил под робата си. Острието прониза стража под брадичката и върхът му излезе от темето му със зловещо изхрущяване.
Вторият преторианец така и не успя да извади оръжието си: друг мъж с наметало се беше промъкнал в сенките и сега обви ръка около гърдите на часовия и посегна към челюстта му с другата си ръка. Дръпна силно и се чу високо изпукване, когато гръбначният стълб на преторианеца се скърши.
Труповете потръпнаха на студената земя, после се отпуснаха. Останалите забулени мъже заскачаха върху тях и ги затъпкаха.
Когато приключиха свирепия си танц, телата плуваха в локви кръв като месо в яхния. Вибий бръкна под наметалото си и извади сребърен медальон на скъсана верижка. Беше монограмът хи-ро, символът на Христос. Пусна го в кръвта и махна на мъжете да влязат през Порта Капена в град Рим.
Бедняшките квартали в полите на Есквилин никога на утихваха. Дори късно нощем покоят се нарушаваше от викове, пиянски свади и бебешки рев. На фона на тази врява чаткането на магарешки копита и трополенето на колелата на каруците по калдъръма оставаше незабелязано.
Кочияшът дръпна юздите пред една занемарена къща в една тясна улица. Мазилката по фасадата отдавна се беше олющила. Ако не бяха подкупени да си мълчат, градските власти щяха да са я съборили още преди години.
Кочияшът скочи между каруцата и сградата и прошепна:
— Пристигнахме.
Натрупаната в каруцата слама се раздвижи и отвътре се подаде ръка, после брадата глава. Висок мъж слезе и изтупа сламата от наметалото си. Изглеждаше измъчен, много по-стар от трийсет и осемте си години, дългата му коса беше прошарена.