Занесе книгата на Марлоу в стаята с ксерокса, сканира титулната страница и я изпрати по имейла.
Докато се връщаше, отново видя високия млад свещеник. Стоеше на прага на кабинета ѝ и от положението на главата му беше сигурна, че се взира право в символа на бялата дъска.
Когато стигна до средата на коридора, той ѝ хвърли кос поглед и избяга като стреснат елен.
Обезпокоена, Елизабета се върна на бюрото си, прикачи файла на Марлоу към имейла си за Харис и го изпрати.
Слезе да пие кафе и видя до машината две монахини. Познаваше ги по име, но само толкова. Покашля се и попита:
— Извинете, сестри, дали знаете как се казва онзи... един много висок млад свещеник? Мисля, че е в нашия отдел.
— Отец Паскал – отговори едната сестра. — Паскал Тремблей. Пристигна същия ден, в който и ти. Не знаем какво прави тук.
Другата сестра добави:
— Но пък не знаем и ти какво правиш тук.
— Тук съм по специален проект — отвърна Елизабета: придържаше се към инструкциите на професор Де Стефано за секретността.
— И той така каза — изпуфтя първата сестра.
Когато се върна в кабинета, телефонът звънеше. Тя вдигна слушалката.
— Ало, търся Елизабета Челестино — каза някой на английски.
— На телефона — подозрително отговори тя.
— О, здравейте. Аз съм Евън Харис, обаждам се в отговор на имейла, който изпратихте преди малко.
Тя отдавна беше излязла от академичните среди, но все пак не можеше да повярва, че междувременно учените са станали толкова отзивчиви.
— Професор Харис! Изненадана съм, че ми отговаряте толкова бързо!
— Ами, обикновено съм малко по-бавен с писмата в пощенската си кутия, но този екземпляр на „Фауст“, който сте получили... Имате ли представа какво държите в ръцете си?
— Горе-долу да, но се надявам вие да ме осветлите още.
— Силно се надявам да го държите на сигурно място, защото съществуват само три известни копия на изданието от 1620 година и всичките се намират във важни библиотеки. Мога ли да попитам къде сте го получили?
— В Улм — отговори тя.
— В Улм? Любопитно място за такава книга, но може би по-нататък ще можем да се занимаем с произхода ѝ. Пишете, че имате въпроси за текстове А и Б?
— Да.
— Ако мога да попитам... вие в университет ли работите?
Елизабета се поколеба, тъй като отговорът неизбежно щеше да повдигне други въпроси. Но беше решена да казва истината, доколкото ѝ е позволено.
— Всъщност работя за Ватикана.
— Наистина ли? И защо Ватиканът се интересува от Кристофър Марлоу?
— Да кажем само, че историята за Фауст е свързана с работата ми по нагласите в църквата през шестнайсети век.
— Разбирам — каза Харис малко колебливо. — Е, както можете да заключите от светкавичния ми отговор, вашият текст Б силно ме заинтригува. Мисля, че мога да дойда в Рим, да кажем вдругиден, за да го видя лично, а докато съм при вас, мога да ви разкажа повече, отколкото вероятно искате да знаете, за разликите между „Фауст“ А и Б.
Елизабета си помисли, че е много мило от негова страна, и му даде адреса на Института на Виа Наполеоне. Но когато затвори, се запита дали не трябваше да добави: „Между другото, професоре, трябва да ви кажа, че съм монахиня“.
Пиаца Мастаи пустееше и манастирът беше притихнал. Елизабета се радваше на тишината на спартанската си стая. Преди час беше спуснала завесите и беше свалила пластовете духовнически одежди, преди с удоволствие да облече нощницата си, която в сравнение с тях беше лека като перце.
Чувството се беше прокраднало в сърцето ѝ, усещането, че монашеските одеяния стават все по-тежки и задушаващи. Когато за първи път беше надянала расото, след като положи клетвите, в дрехата имаше нещо вълшебно леко, сякаш метрите черен памучен плат бяха тънка марля. Но през последните няколко дни светската реалност на автобусите, летищата, градските улици и младите жени с леките пролетни рокли бяха взели своята дан. Смутена, Елизабета се отдаде на гореща молитва за прошка.
След нея беше готова да си легне. Молитвата ѝ беше помогнала да успокои духа си, но тя все още не се чувстваше по-близо до обяснение на скелетите в „Св. Каликст“. Утре щеше да се потопи във „Фауст“ и текст Б и да научи колкото може повече, преди да дойде професор Харис. Но първо трябваше да премине през една бурна нощ. Старите кошмари за нападението отново бяха изплували, примесени с нови ужаси, и сега тя се страхуваше от объркания нощен свят на лабиринти, изпълнени със страховити човешки останки и нечисти демони с чудовищни опашки.