С една последна молитва за спокоен сън Елизабета се мушна под хладните завивки и загаси лампата.
Щом лампата на Елизабета угасна, Алдо Вани метна фаса във фонтана и запали още една цигара. Шляеше се уж безцелно по Пиаца Мастаи вече повече от час и наблюдаваше прозорците на етажа на спалните. Криеше в шепа малък далекоглед и когато беше сигурен, че няма минувачи, оглеждаше осветените прозорци. За двете секунди, които бе отнело на Елизабета да спусне завесите, той я беше забелязал. Третият етаж, четвъртият прозорец от западната страна на сградата. Трябваше да изчака нейният прозорец и тези на горните етажи да угаснат, преди да може да действа.
Нужна беше само диамантена резачка за стъкло и малък вакуум, та безшумно да направи дупка в прозореца на една класна стая на първия етаж от задната част на училището. Вани си залагаше главата, че в сградата няма аларма, и изсумтя доволно, когато отключи прозореца и безшумно се вмъкна вътре. Светна с мъничко фенерче и мина покрай редиците чинове.
Коридорът беше тъмен с изключение на червеникавото сияние на табелите за изход в двата края. Гумените подметки на Вани не вдигаха никакъв шум по стълбите в западното крило на манастира.
Очите на сестра Силвия се отвориха при познатото усещане, че мехурът ѝ потрепва. От дългия си опит знаеше, че има по-малко от две минути, преди да стане беля, и тя пое на първото от няколкото си нощни посещения на общата тоалетна.
Това беше пътуване, което започваше с подготовка на артритните ѝ колене да понесат тежестта ѝ. После трябваше да напъха подутите си крака в пантофите и да свали халата си от закачалката на стената. Оставаше ѝ по-малко от минута, когато натисна дръжката на вратата.
Вратата от стълбите към третия етаж изскърца, така че Вани трябваше да я отвори възможно най-бавно. Коридорът обаче беше прекалено осветен — в двата края и по средата светеха лампи. Той развинти крушката на най-близката и спря, за да преброи вратите. Четвъртата врата откъм площада на сградата отговаряше, сигурен беше, на четвъртия прозорец. Щеше да е по-добре да е отключена, но нямаше особено значение. Малко бяха ключалките, които можеха да го забавят за повече от няколко секунди, особено в старите сгради. В най-лошия случай въпреки шума щеше да я разбие с рамо, да забие ножа си в сънната артерия на монахинята за нула време и да избяга по стълбите, преди някой да вдигне тревога.
Този път нямаше да се провали. Беше обещал на К. Щеше да остане достатъчно, за да види как кръвта спира да пръска от врата ѝ, докато артериалното ѝ налягане пада на нула.
Сестра Силвия си изми ръцете и бавно се затътри към коридора. Стаята ѝ беше през две стаи от тази на Елизабета. Тя примигна. Коридорът май беше по-тъмен отпреди малко.
Спря да примигва.
Пред вратата на Елизабета стоеше мъж.
За болна стара жена, която пееше химните с нежен слабичък гласец, тя нададе изненадващо пронизителен писък.
Вани пусна дръжката на вратата и хладнокръвно прецени възможностите. Щеше да му отнеме десет секунди да се втурне към пищящата жена и да я накара да млъкне. Щяха да му трябват десет секунди да довърши това, за което беше дошъл. Щяха да му трябват три секунди да изостави мисията и да изчезне по стълбите.
Взе решение и натисна дръжката на вратата на Елизабета. Беше заключена.
Другите врати започнаха да се отварят.
Монахини и послушници се заизсипваха в коридора с викове, а сестра Силвия продължаваше да надува децибелите.
Елизабета се стресна, събуди се и затърси ключа на лампата.
Отвориха се още врати. Опциите на Вани се свиха. Той знаеше, че само едно нещо е по-лошо от провала — да се остави да го хванат.
Когато отключи вратата, отвори я и подаде глава в коридора, Елизабета видя как един облечен в черно мъж изчезва надолу по стълбите.
10.
Кеймбридж, Англия, 1584 г.
Беше Цветница.
След четири дълги години.
Всяка минута от всеки час от всеки ден го водеше към този миг. Последният му публичен дебат.
В много отношения животът на учения беше също толкова тежък като този на работника или търговеца. Шест дни в седмицата ставане в пет сутринта за богослужението в параклиса. После закуска и лекции по логика и философия. Обяд в единайсет — само късче месо, хляб и бульон, после занимания по гръцки и реторика. Цял мъчителен следобед, изпълнен с обучение по дебати и диалектика, интелектуално състезание, което тренира младите умове. Вечерята беше малко по-добра от обяда, после учене до девет часа, когато денят приключваше за всички с изключение на него. Докато другите спяха, той седеше в ъгъла и пишеше безценните си стихове още час-два. Неделите съвсем не бяха по-леки.