Сега крачеше по прашния под пред залата за лекции, облечен в простата си черна тога. През затворените врати чуваше как публиката шумоли, докато се настанява в галерията. Някои щяха да го подкрепят, но повечето бяха злорада шайка, която щеше да се зарадва повече, ако го види да се провали.
Успехът щеше да означава присъждане на бакалавърска степен и автоматично приемане в програмата за магистър. След което Лондон щеше да е в краката му. Провалът би означавал позорно завръщане в Кентърбъри и живот в неизвестност.
Стисна юмруци, за да повдигне бойния си дух.
„Аз съм създаден за величие. Създаден съм да стъпча дребните им умове с ботушите си и да строша черепите им като яйчени черупки“.
Норгейт, ректорът на колежа „Бенет“, висок и сух, отвори вратите и обяви:
— Кристофър Марлоу, готови сме за вас.
Преди четири години Марлоу беше дошъл от Кентърбъри в Кеймбридж. Седемдесетте мили му бяха отнели три дни друсане в каруци с ряпа и се бе наложило да слуша празните приказки на селяците. Един търговец го остави в покрайнините на града и той извървя последната миля, като мъкнеше вързопа с вещите си. Минувачите не му обърнаха внимание, когато влезе в града през портата „Тръмпингтън“ — поредното момче, което отиваше в университета за новия зимен семестър.
Шестнайсетгодишното момче трябваше да пита за пътя. В една уличка до някаква кръчма видя някакъв мъж да пикае.
— Къде е колежът „Бенет“? — попита високо Марлоу. Без „моля ви, сър, бихте ли...“ Не му беше присъщо.
Мъжът се обърна намръщено, което подсказваше за желанието му да хвърли младежа в калта заради нахалството му — когато си прибере оная работа обаче. Но размисли, след като огледа студента от главата до петите. Може би заради твърдите тъмни очи на Марлоу или заради сериозните стиснати устни, заради странната тържественост на младежката му брада или заради царствената му осанка. Така че човекът омекна и каза на момчето това, което искаше да научи:
— Пресечи Пени Фардинг Лейн, мини покрай църквата „Свети Ботолф“, завий надясно по Бенет Стрийт и там в четириъгълния вътрешен двор.
Марлоу кимна, тръгна и скоро стигна на мястото, което щеше да бъде негов дом през следващите шест години и половина.
Беше спечелил място като Паркъров студент благодарение на похвалното си представяне в „Кингс Скул“ в Кентърбъри. Онзи първи ден в Кеймбридж беше последният младеж, който влезе в определената им стая в северозападния ъгъл на вътрешния двор. Другите Паркърови студенти Робърт Текстън, Томас Люгар и Кристофър Пашли, всички бедни като църковни мишки също като него, бяха подредили скромните си вещи и се караха за оскъдните мебели, които им бяха осигурени — две легла, два стола, маса с три столчета, нощни гърнета и легени. Спряха да се карат и заоглеждаха стройния и мрачен закъснял колега.
Марлоу не си губи времето с любезности. Погледът му се стрелкаше като на диво животно, което оглежда територията си.
— Аз съм Марлоу. Къде ще спя?
Люгар, пълничко пъпчиво момче, посочи едното легло и каза:
— Ще спите с мен. Надявам се, че няма да си сваляте панталоните нощем, господин Марлоу.
Марлоу хвърли вързопа си на леглото и за първи път от дни се усмихна — мимолетна сардонична усмивка:
— В това, приятелю, можеш да си сигурен.
Марлоу стоеше с лице към изпитващите с издадена брадичка и спокойно отпуснати покрай тялото ръце. За четири години беше пораснал с цяла стъпка и беше възмъжал. Брадата и мустаците му бяха станали по-гъсти и елегантно обрамчваха издълженото му триъгълно лице. Меката му кестенява коса се спускаше точно до колосаната накъдрена яка. Докато повечето от връстниците му започваха да добиват камбестите носове и издадени челюсти, които щяха да бележат по-зрелите им години, чертите на Марлоу си оставаха деликатни, дори момчешки, и той носеше хубостта си с надменно изражение.
До ректора на колежа седяха трима по-възрастни студенти, които учеха за магистри, всички с вид на садисти, които искат да въртят жертвата си на шиш. След като темата за дебата бъдеше зададена, Марлоу щеше да участва в словесен двубой с тях в продължение на четири изтощителни часа и до вечеря съдбата му щеше да бъде ясна.
Някой в публиката настойчиво се покашля. Марлоу се обърна. Беше приятелят му Томас Люгар, който щеше да бъде подложен на същото това изпитание на другия ден. Люгар му намигна окуражително. Марлоу се усмихна и се обърна към комисията.