— Е, господин Марлоу — започна ректорът. — Ето каква е финалната тема за вашата бакалавърска степен. Бихме искали да помислите над следното и да започнете незабавно дебата: според Божиите закони доброто и злото са пряко противопоставени едно на друго. Може да започнете.
Марлоу едва потисна радостта си. Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре съвсем лекичко, но достатъчно да изнерви изпитващите.
„Работата е в кърпа вързана. Вече съм бакалавър“.
В столовата сто и двайсетимата студенти на колежа „Бенет“ обикновено не се смесваха. Мръсните витражи пропускаха едва-едва светлината на ранната вечер, но беше късна пролет и сизарите още нямаше нужда да палят свещите.
В единия край на залата ректорът и преподавателите седяха на висока маса на издигната платформа. Четиримата секретари от най-престижните курсове и с най-високите стипендии седяха точно под ректора. Шестимата Николас-Бейкънови студенти идваха след тях. Марлоу седеше на съседната маса с останалите студенти, включително Паркъровата група. Пансионерите, до един богаташи, запълваха масите в останалата част на залата. За разлика от студентите, те плащаха за храна и други разноски. Интересът им към академичния живот беше като цяло оскъден: съдбата им беше да пият, да играят тенис и да натрупат точно толкова образование, колкото да се върнат по домовете си в провинцията като мирови съдии. За капак на смесицата студенти идваха сизарите, бедни момчета, които бяха достатъчно умни да посещават университет, но не бяха достатъчно изтъкнати за стипендии. Те трябваше да прислужват на колегите си, за да плащат таксите, подслона и храната си.
Марлоу беше в добро настроение и поръча допълнителни бутилки вино за своята маса. Не можеше да си го позволи, но неговият сизар, първокурсник, прилежно ги записа в сметката му за бъдещо разплащане.
— Предполагам, че всички може да пийнете по още някоя глътка, но лъвският пай е за магистър Марлоу — провикна се Марлоу към сътрапезниците си.
— Добре звучи нали? Магистър Марлоу! — възкликна приятелят му Люгар. — Моля се утре по това време и аз да съм издържал дебата си и да съм получил бакалавърска степен. Страх ме е да си помисля какво ще стане с мен, ако се върна в Норфък без степен! — По безбрадото лице на Люгар все още имаше пъпки и беше останал закръглен, докато повечето от другите бяха тънки като клечки. Макар че Марлоу се славеше с невъздържаността си и готовността си да обстрелва колегите си с хитроумните си съсипващи саркастични забележки, Люгар беше останал незасегнат от тях благодарение на непрекъснатото си самоподценяване.
От другата страна на масата един студент, две години по-голям от Марлоу, сериозен младеж, който учеше за магистър, се обади:
— Доста добре се представихте днес, Марлоу. Почти толкова впечатляващо колкото собствения ми финален дебат.
Марлоу вдигна чашата си към него. Въпреки че го беше виждал почти всеки ден цели четири години, всъщност не го познаваше. Робърт Сесил беше сред малкото хора в Кеймбридж, които му вдъхваха страхопочитание. Да, разбира се, баща му беше барон Бъргли, външният секретар на кралицата и по право най-влиятелният мъж в държава без крал, но не беше само това. Сесил беше силен като орач, умен като всеки от Бейкъновите студенти и уверен в способностите си като самия Марлоу.
Но Марлоу превъзхождаше Сесил в една област и се изпълни с пиянска благодарност, когато Сесил го прикани да им я демонстрира:
— Хайде, магистър Марлоу, окажете ни честта да чуем нещо от вашите стихове по този случай, по случай издигането ви.
Марлоу стана и се подпря с ръка на масата.
— Магистър Сесил, ще изрецитирам пасаж от едно произведение, над което работя: първата ми сценична пиеса.
— Играете значи, така ли? — попита Сесил. — На коя сцена?
— Като негов приятел по легло — извика Люгар под бурния смях на останалите, — мога да потвърдя, че по цяла нощ си играе!
— Тишина — нареди Сесил. — Да чуем какво е написал нашият човек и ако не ни хареса, ще пратя в двора едно птиченце, което да каже на добрата ни господарка, че училищата ѝ са занемарени.
Марлоу вдигна мелодраматично ръце и когато всички погледи се обърнаха към него, започна:
— Нима ще се лиша от младостта ти,
прекрасни момко, радост за очите,
щом аз, съгрят от жаркия ти дъх,
обръщах често на нощта конете,
за да не бъдеш скрит от моя взор?