Двамата се прокраднаха с обувките си с каучукови подметки и влязоха незабелязани в кабинета.
Задържаха дъха си, за да не чуе как въздухът излиза през ноздрите им.
Единият протегна ръка...
Изведнъж някой сложи ръка на рамото ѝ.
Елизабета изписка.
— Здрасти, хубавице! Да не те уплашихме?
Тя се завъртя със стола, без да знае дали да изпита облекчение, или гняв при вида на двамата униформени полицаи.
— Марко! Прасе такова!
Той не беше прасе, естествено — беше висок и красив, нейният Марко.
— Не ми се сърди. Идеята беше на Дзадзо.
Дзадзо подскачаше като дете, замаян от успеха си, коженият кобур го тупкаше по бедрото. Още откакто беше съвсем малка, той си умираше да я плаши и да я кара да реве. Винаги кроеше нещо, винаги замисляше някоя пакост, устата му не спираше да мели, така че детският му прякор Дзадзо — от „тихо, млъквай“ — му се беше лепнал завинаги.
— Много ти благодаря, Дзадзо — саркастично каза Елизабета. — Точно това ми трябваше тази вечер.
— Не мина ли добре? — попита Марко.
— Пълен ужас — каза тя. — Пълен.
— Ще ми разкажеш на вечеря — каза Марко.
— Не сте ли на работа?
— Той не е — каза Дзадзо. — Аз ще блъскам извънредно. Нямам си гадже да ме храни.
— Ако имаше, щеше много да ми е жал за нея — каза Елизабета.
Приготвиха се да се сблъскат с пронизващия вятър навън. Марко закопча цивилното си палто, за да скрие колосаната си синя риза и белия колан за пистолета. Когато не беше на работа, не обичаше да изглежда като ченге, особено в университетското градче. На Дзадзо не му пукаше. Сестра им Микаела казваше, че толкова много му харесвало в полицията, че сигурно спял с униформа.
Навън всичко се движеше и плющеше на вятъра с изключение на огромната бронзова статуя на Минерва, богинята-дева на мъдростта, която се извисяваше над осветеното от луната езерце.
Патрулната кола на Дзадзо беше паркирана до стълбите.
— Мога да ви откарам.
— Ще повървим — каза Елизабета. — Трябва ми въздух.
— Както искате — отвърна брат ѝ. — Ще се видим ли при татко в неделя?
— След църква — каза тя.
— Поздрави Дядо Боже от мен — шеговито каза Дзадзо. — Аз по това време ще спя. Чао.
Елизабета се уви с шала си и тръгна под ръка с Марко към апартамента си на Виа Лука. Обикновено в девет вечерта районът на университета кипеше от живот, но стремглаво падащите температури явно бяха сварили хората неподготвени и само тук-там се мяркаха пешеходци.
Апартаментът на Елизабета беше само на десет минути път, скромна квартира, която тя делеше с една специализантка по ортопедия. Марко живееше с родителите си. Също като Дзадзо, който се разполагаше в детската си стая като някакво огромно хлапе. Никой от двамата не печелеше достатъчно, за да плащат наем сами, въпреки че все говореха как ще наемат нещо заедно при следващото повишение. Откакто Елизабета и Марко излизаха заедно, ако искаха да ходят някъде, трябваше да е в нейния апартамент.
— Лош ден, а? — каза той.
— Не можеш да си представиш даже.
— Е, ще се оправиш.
Тя изсумтя.
— Не можа ли да промениш решението?
— Не.
— Искаш ли да застрелям оня дърт пръч?
Елизабета се разсмя.
— Може би само лекичко да го раниш.
Светофарът светеше червено, но те претичаха през широката Виале Реджина Елена.
— Кристина няма ли я? — попита Марко, когато стъпиха на отсрещния тротоар.
— В болницата е. Има двайсет и четири часово дежурство.
— Искаш ли да остана?
Тя стисна ръката му.
— Разбира се, че искам.
— Трябва ли да пазаруваме?
— Все ще спретна нещо — каза тя. — Да се прибираме.
Пред тях беше студентският квартал на Виа Ипократе. В топла вечер тук гъмжеше от младежи, които пушеха пред кафенетата и разглеждаха магазинчетата, но тази вечер беше почти безлюдно.
Следваше една отсечка, която понякога плашеше Елизабета, когато се връщаше късно сама — слабо осветен участък, ограден от изрисувана с графити бетонна стена от едната страна и паркинг от другата. Но с Марко тя беше безстрашна. Докато той беше до нея, не можеше да ѝ се случи нищо лошо.
Пред тях имаше телефонна кабина. Вътре стоеше висок мъж. Цигарата му припламваше при всяко дръпване.
Елизабета чу бързи стъпки зад гърба си, после Марко издаде странен дълбок стон и тя усети как ръката му се изплъзна от нейната.
Мъжът от телефонната кабина вървеше към тях. Бързо.