Седни тук на коляното ми — ето.
Съдбата горда укроти, разкъсай
на Времето конеца. Та не са ли
вси бози под властта ти, а земята
и небесата в служба на сластта ти?
Ухили се, изпи виното си на един дъх, седна и махна на своя сизар да му долее.
Сътрапезниците чакаха Сесил да отсъди:
— Прилично, магистър Марлоу — каза той. — Съвсем прилично. Птиченцето ми ще трябва да остане в клетката си и да забрави за пътуването до Лондон. На кого ще дадете тези думи и как ще наречете пиесата си?
— Тъй казва Юпитер! — каза Марлоу. — И ще нарека пиесата „Дидона, картагенската царица“.
— Е, Марлоу, ако след три години ви ръкоположат, светът със сигурност ще загуби един прочут драматург.
Последни на масата останаха Марлоу, Сесил и Люгар. Свечеряваше се и Люгар се оплака, че трябва да си ляга рано.
— Чувам, че колегите не са много благосклонни към шансовете ти, Люгар — рязко каза Сесил.
— Сериозно ли говорите? — уплашено попита Люгар.
— Да.
— Не бива да се провалям. Иначе — край с мен.
— Ако се удавиш в Кам, Томас, ще напиша поема за теб — каза Марлоу.
— Ще се оправя, стига да не ми дадат нещо по математика. Знаеш колко съм зле с математиката, нали, Кристофър?
— Не се безпокой, Томас. Утре ще си пиян като мен. Ще празнуваш.
Когато Люгар се изнесе, Сесил стана и потупа Марлоу по гърба.
— Старият Норгейт ще ви го каже на закуска, но вие ще сте в комисията на Люгар на защитата му. Аз също.
Марлоу лукаво вдигна очи:
— Наистина ли? Колко интересно.
Сизарът дойде да доразчисти масата, но Марлоу го прати за още вино и му нареди да запали свещите. Момчето се подчини. Марлоу се взря в трепкащия пламък на свещта и натежалата му от виното глава клюмна. Той запримигва и свещникът, най-обикновен калаен свещник, привлече вниманието му. Беше го виждал всеки ден цели четири години, но тази вечер той събуди спомените му. Много приличаше на един свещник, който беше видял преди тринайсет години.
Баща му беше вечно ядосан и вечно ругаеше, докато работеше. Седемгодишният Кристофър седеше до огъня и усилено си драскаше на една изписана опърлена страница от тефтера на баща си, която майка му беше спасила от огъня.
Слънце грее,
птички пеят.
Литна синята —
къде е?
Доволен от себе си, той вдигна очи и видя на прага жена, която се оплакваше от работата на баща му. Беше жената на пекаря, Мери Плесингтън. Шевовете на наскоро закърпената ѝ обувка били изпуснали.
Баща му мълчаливо взе обувките и когато жената си тръгна, я напсува, както си знаеше.
— Мръсна вещица. Сигурно е разпрала шевовете, докато е ритала мъжа си по задника. Проклета католичка. Дори не трябва да ѝ вземам поръчките.
Майка му, Катрин, вдигна очи от ръкоделието си.
— Папска помия. Заради нея ми се иска да плюя върху собствения си под.
Обущарската работилница и дневната им бяха в едно и също помещение. Баща му по цял ден седеше на тезгяха, режеше и пробиваше кожи и мърмореше. Семейство Марлоу били създадени за нещо по-добро, така казваше. Хубаво и добре било, че той се издигнал до свободен човек и успял да стане член на обущарския еснаф с всички привилегии, които вървят с това. Но все още бе на доста ниско стъпало и не можеше да сдържи презрението си към аристокрацията и всеки, който живееше по-добре от него.
— Катрин — провикна се той, — виж как се справя с учението младият Кристофър. Ето така ще победи негодниците. С добро образование ще стане един от тях, поне те така ще си мислят. После ще се издигне над тях и ще заеме полагащото се за един Марлоу място — място на върха.
Кристофър беше единствен син и най-голямо дете, след като по-голямата му сестра беше починала от треска. Ходеше в училището при „Св. великомъченик Георгий“, ръководено от енорийския свещеник отец Суитинг. Бързо се научи да чете и от първите дни, когато печатната страница придоби смисъл за него, в главата му се раждаха стихове и рими, които настояваха да ги запише. Те бяха весел контрапункт на други мисли, които бълбукаха в ума му, мрачни мисли, които го плашеха, когато беше по-малък.
— Ние различни ли сме? — попита майка си, когато беше на пет.
— Да.
— Господ ли ни е направил такива?
— Господ няма нищо общо.
— Понякога ме е страх.
— Страхът ти ще изчезне — успокои го майка му. — Когато пораснеш, ще се радваш, че си различен, повярвай ми.
И беше права. Страхът бързо избледня и се смени с нещо чудесно, с усещане за превъзходство и сила. На седем той истински харесваше себе си и това, в което се превръщаше.