Синът на пекаря, Мартин Плесингтън, беше в неговия клас. Томас Плесингтън беше сред най-заможните търговци в Кентърбъри, богат протестант с петима чираци и две пещи. Мартин имаше едър кокал и щеше да стане великан като баща си. В училище беше тъп, но на улицата беше побойник и налагаше превъзходство с мускулите си.
Един ден Кристофър си тръгна от училище почти последен: както винаги се раздели неохотно с книгите на отец Суитинг. Тръгна си по обичайния кратък път зад таверна „Главата на кралицата“ и конюшните за коне под наем.
За своя изненада видя дебелите крака на Мартин Плесингтън да стърчат от един прозорец на къщата на собственика на конюшните. После Мартин се измъкна и клекна на земята, притискаше нещо към гърдите си. Погледна Кристофър и изсъска:
— Разкарай се!
— Какво е това? — попита Кристофър.
— Не е твоя работа.
Кристофър се приближи и го видя. Калаен свещник, украсен с разкошен католически кръст.
— Открадна ли го?
— Бой ли искаш? — беше гневният отговор.
Кристофър не се смути.
— Сигурно искаш да го продадеш. Освен ако вашите не са тайни паписти, които ще го използват в незаконни служби.
— Ти на кого викаш папист бе? — кипна Мартин и почервеня. — Вие Марлоу не сте достойни и задниците на Плесингтън да обършете.
— Виж сега — спокойно каза Кристофър. — Ако ми дадеш да го видя, кълна се, че няма да кажа на никого какво си направил.
— Защо искаш да го видиш? — подозрително попита Мартин.
— Защото е хубав.
Мартин се замисли за миг, после му подаде свещника. Беше с кръгла основа и тежеше колкото една, дори две тухли. Кристофър го разгледа внимателно, после огледа уличката и в двете посоки.
— Виж? — каза изведнъж.
— Какво? — отвърна Мартин и се обърна.
— Това.
Кристофър замахна със свещника с цялата си сила и стовари основата му върху слепоочието на Мартин. С приятно за ухото хрущене, звук като от обувка, която троши лед, Мартин падна на колене, после по очи. От раната шурна кръв. Мартин потрепка няколко секунди и се отпусна.
Кристофър пъхна окървавения свещник под ризата си и повлече безжизненото тяло към конюшните. Беше по-трудно, отколкото си беше мислил, но не се отказа, докато не вкара Мартин вътре. Изплашените коне се размърдаха, зацвилиха и се задърпаха.
Остави Мартин до една копа сено и спря да си поеме дъх. После бръкна под ризата си и извади свещника. Металът изцапа пръстите му с червено.
С лявата си ръка Кристофър отвори устата на Мартин, а с дясната напъха свещника колкото можа по-навътре в гърлото му; гледаше как кръвта се събира и изпълва зейналата дупка.
На другия ден столът на Мартин в училище остана празен и отец Суитинг пророчески отбеляза, че било по-добре да е умрял, отколкото да е избягал от училище. С леко сърце Кристофър се прибра у дома — мина покрай конюшните. Вратите им бяха затворени и наоколо не се мяркаше никой. Когато се прибра, майка му и баща му седяха на масата и тихо разговаряха; сестрите му щапуркаха боси из къщата.
— Чу ли? — попита баща му. — Чу ли за Мартин Плесингтън?
Кристофър поклати глава.
— Мъртъв е — каза баща му намръщено. — С пукната глава и католически свещник, наврян в гърлото. Разправят, че били папистите — че са убили момче протестантче. Казват, че в Кентърбъри се задават проблеми. Същинска гражданска война. Разправят, че две момчета католици вече били очистени от протестански банди. Какво ще кажеш?
Кристофър нямаше какво да каже.
— Днес си облякъл хубавата си риза — похвали го майка му. — Намерих другата ти на топка между дюшека и стената. — Тя посегна към скута си, вдигна я и я разгъна. — Оцапана е с кръв.
Кристофър се усмихна и се видя дупката от падналите му млечни зъбки. Той се изпъчи и каза:
— Аз бях. Аз го убих. Надявам се да има война.
Баща му бавно стана, извиси се над седемгодишното момче. Устните му потрепериха.
— Добро момче — каза баща му. — Гордея се с теб. Днес заради теб са умрели католици и ще умрат още. Ти си чест, чест за кръвта на Марлоу.
11.
Първият инстинкт на Елизабета беше да се обади на баща си, но нямаше смисъл — щеше само да го вдигне от леглото и да го разтревожи. Знаеше, че Микаела е дежурна в болницата. Така че се обади на Дзадзо. Той пристигна половин час след полицията и седна с Елизабета в кухнята, докато тя чакаше да я разпитат.
— Съжалявам, че те събудих. Толкова си зает...
— Не говори глупости — каза Дзадзо. Беше цивилен, с джинси и пуловер. — Обади ли се на татко?