— Професорът иска веднага да отидете в „Свети Каликст“ — каза той. — Отвън ви чака кола.
След срутването катакомбите на „Св. Каликст“ бяха затворени за посетители и сградата за туристите изглеждаше пуста и изоставена в дъжда.
Джан Паоло Трапани крачеше пред входа, от дългата му коса се стичаше вода. Той отвори вратата на колата и когато Елизабета слезе, ѝ каза:
— Професор де Стефано е долу. Да побързаме.
— Какво е станало? — попита тя.
— Той ще ви каже.
Елизабета трябваше едва ли не да тича, за да не изостане от дългокракия млад мъж.
Тази сутрин катакомбите изглеждаха особено мрачни. Въпреки че вътре беше хладно, тя се потеше и беше останала без дъх. Най-после стигнаха края на Либериевата зона и мястото на срутването.
Де Стефано ги чакаше и нервно потриваше ръце. Елизабета се стресна от ядосания му тон.
— Ти си единственият човек, когото познавам, без мобилен телефон — почти викна той.
— Съжалявам, професоре — отвърна тя. — Какво е станало?
— Виж! Сама виж какво е станало!
И ѝ направи място да мине.
Гледката беше още по-смайваща от предишния път.
Камерата беше празна. Опустошена и осквернена.
Там, където скелетите бяха натрупани един върху друг, сега се търкаляха само няколко кости: ребро, раменна кост, фаланги от пръсти на ръце и крака бяха пръснати като пуканки по пода на киносалон.
Фреската също беше изчезнала, но съвсем не беше свалена. Беше потрошена, вероятно с чук, защото гипсовата замазка бе изпопадала на бучки и парчетии, напълно унищожена.
Де Стефано беше онемял от ярост, така че Елизабета се обърна към Трапани за помощ.
— Който и да е бил, е използвал нашата шахта — каза той и посочи нагоре. — Няма следи от влизане или излизане през катакомбата. Нощните пазачи в посетителския център не са чули и не са видели нищо. Вчера приключихме в пет часа. Сигурно са дошли по тъмно и са работили цяла нощ. Никой не знае как, но според мен са вдигали скелетите в кашони и после са ги натоварили на камион. Горе има следи от гуми. И на всичкото отгоре са разрушили фреската. Ужасно!
Де Стефано най-сетне успя да проговори:
— Повече от ужасно. Това е катастрофа!
— Кой може да е бил? — попита Еизабета.
— Точно това искам да попитам теб — каза Де Стефано и я изгледа злобно.
— Мен ли? Защо мен?
— Щом Джан Паоло ми се обади рано сутринта и ме информира какво са заварили тук, накарах асистента си да провери изходящите обаждания на неколцината служители в института, които са запознати с работата ни. Преди два дни от телефона в твоя кабинет е направено обаждане...
Елизабета се стресна. Беше ли се обаждала някъде? Не, не беше.
— ... до „Ла Република“. Защо си се обаждала във вестника, Елизабета?
— Не съм се обаждала, професоре. Знаете, че не бих направила подобно нещо.
— Имаме обаждане до вестник и два дни по-късно всичко е отнесено. Това са фактите!
— Ако има такова обаждане, кълна се в името Господне, че не съм била аз. Моля ви, повярвайте ми.
Де Стефано не обърна внимание на настойчивата ѝ молба.
— Имам спешна среща във Ватикана. Трябва да ти кажа, Елизабета, че беше грешка да те повикам. Уволнена си. Върни се в училището и в манастира си. Говорих с архиепископ Луонго. Повече не може да работиш за мен.
12.
Елизабета се чувстваше като в лодка, която се е отвързала от кея и се отдалечава от сигурните води на пристана в откритото непознато море.
Беше следобед и въпреки че физически се намираше на място, което познаваше добре, тя беше психически и духовно изтощена.
Спалнята не се беше променила от деня, в който Микаела беше отишла да учи в университета. Леглото на Елизабета беше със същата розова покривка с къдрички и сатенени калъфки за възглавници, избелели от годините на слънце. Учебниците ѝ от училище си бяха тук, плюс случайна смесица от френски философи, теолози и сериозни романи. Етажерката на Микаела пък, обратното, беше пълна с толкова леки четива — романи, попсписания, книги със съвети за тийнейджъри, — че сякаш можеше да отлети. Над леглото на Микаела имаше плакат на Бон Джоуви. Над това на Елизабета имаше плакат на красив елен с огромни рога — пещерно изкуство от пещерата Ласко.
Елизабета лежеше на леглото си. Беше с расото, но беше изритала обувките си. Не можеше да се върне нито в училището, нито в манастира, защото Дзадзо ѝ беше забранил и беше повел в своя кръстоносен поход баща им, Микаела и дори сестра Марилена. Най-накрая Елизабета беше отстъпила пред аргумента, че е възможно да изложи ученичките и другите монахини на опасност, ако остане там.