Не можеше да се върне в Папската комисия по свещена археология, защото за първи път в живота си беше отстранена от работа. Пламваше от яд само при мисълта, че Де Стефано я мисли за отговорна за плячкосването.
Не можеше дори да се моли, без да се разсейва и да се отвлича в неспокойни мисли.
Отвратена, Елизабета се надигна от леглото и си обу обувките. Щом не можеше да се заеме отново с работата си в училище, щеше да продължи с другата си работа независимо дали ще е за Де Стефано, или не. Вирна войнствено брадичка. Щеше да продължи просто от интелектуално любопитство. Но имаше и нещо по-важно, нали? Да, тя трябваше да разбере какво се е случило в колумбария на „Св. Каликст“.
Заради собственото си оцеляване.
— Бог да ме пази — каза високо, а после отиде в кухнята, направи си кафе и седна в трапезарията, за да прегледа разни справочници.
Чу, че входната врата се отключва, и след малко чу и гласа на баща си. Викаше я.
Вдигна очи от книгата и чу баща ѝ да я вика.
— Тук съм, татко, в трапезарията.
Книгите и бележките ѝ бяха пръснати по цялата маса за хранене. Беше използвала компютъра на баща си в дневната, за да изпрати на професор Харис в Кеймбридж имейл от личната си електронна поща — не за да отмени срещата им, а за да смени мястото ѝ.
„Б крие ключа“.
Беше на средата на едно съвременно издание на двата текста на „Фауст“, което си беше купила от книжарницата в института, в един тефтер си водеше бележки за текст А. После щеше да се занимае с текст Б, използвайки своята книга и оригинала на Отингер, като щеше да търси не само разлики в текста, а и всякакви бележки в полето, които може да беше пропуснала.
Баща ѝ беше свършил работа за деня. И двамата не бяха свикнали с присъствието на другия освен на неделните обеди.
— Как си? — попита той, докато палеше лулата си.
— Ядосана.
— Добре. Предпочитам гнева пред прошката.
— Те не се изключват взаимно — каза Елизабета.
Той изсумтя, изпуфка с лулата и каза:
— Имам супа в консерва. Искаш ли?
— Може би по-късно. Довечера ще сготвя нещо истинско. Какво ще кажеш?
Карло не отговори. Очите му бяха привлечени от това, което най-много обичаше на света — числата.
Елизабета беше преписала числата от татуировката в Улм на една закладка.
63 128 99 128 51 132 162 56 70
32 56 52 103 132 128 56 99
99 39 63 38 120 39 70
— Какво е това? — попита той и взе закладката.
— Свързано е с проекта, по който работех. Нещо като загадка.
— Нали ти казаха да спреш.
— Казаха ми.
— Но не си спряла.
— Не съм.
— Браво на момичето! — одобрително каза Карло. — Колона от 24 числа — девет на осем на седем. Никакъв цифров модел не ми идва наум. Ще ми дадеш ли някакъв контекст?
— Не ми е позволено, татко.
— Казала си това-онова на Микаела. Тя ми каза.
— Не е трябвало да ти казва нищо — отвърна Елизабета.
— Каза ми само, че ѝ е било позволено да получи някаква информация. Но каква — не каза.
— Добре. Защото и тя също като мен подписа документ за конфиденциалност с Ватикана.
— Снощи си казала нещичко и на Дзадзо. И той ли е подписал документ?
Елизабета го погледна виновно.
— Не биваше да му казвам, но се уплаших. Май все пак съм направила това, в което ме обвиниха — издала съм тайните на Ватикана.
— Глупости. Дзадзо ти е брат и полицай във Ватикана. Това е като да говориш с лекар, с адвокат и дори със свещеник. Не се тревожи.
— Дзадзо не е свещеник.
— Е, добре, все едно да поговориш с баща си. Между баща и дъщеря съществува свещена връзка, не смяташ ли?
— До известна степен да — съгласи се тя.
— Знам, че не можах да заместя майка ти, но правех всичко по силите си. Не беше лесно да работя в университета и да отглеждам трима ви.
— Знам, татко. Всички го знаем.
— Кажи ми: когато беше малка, имаше ли неща, които не ми казваше, но би казала на майка си?
— Сигурно.
— Какво например?
— Момичешки работи, женски работи, нищо особено важно. Ти винаги беше готов да ме изслушаш и беше винаги силен. Усещахме силата ти.
— Е, след ударите, които получих в университета, не се чувствам толкова силен, но благодаря ти, че ми го каза. — Карло се намръщи. — Нали знаеш, че бях против да ставаш монахиня?
— Разбира се. Ти не се поколеба да ми го кажеш.
— Струваше ми се, че биеш отбой. Отбой от живота си. Преживя голяма травма, но аз исках да си като американските каубои, които яхват конете и ги пришпорват към битката със следващия ден. А ти избяга и се скри в църквата. Сърдиш ли ми се, че ти го казвам?