Перленобялата роба на Елизабета беше изцапана с червено от кръвта на убития. Ушите ѝ звъняха толкова силно, че собствените ѝ писъци ѝ се струваха безкрайно далечни.
Единственото, върху което можеше да се съсредоточи, беше един крайно незначителен детайл.
Блестяща капчица кръв капна на корицата на „Фауст“ и бавно попи в порестата кожа.
13.
Съри, Англия, 1584 г.
Този път Томас Люгар крачеше нервно пред изпитната зала. Вътре Кристофър Марлоу стоеше в един ъгъл на залата с мастър Норгейт и другите двама изпитващи от комисията, Робърт Сесил и един магистър от друг колеж.
Норгейт държеше пергамент и го размахваше под носовете на изпитващите.
— За да бъда съвсем откровен, господин Люгар е донякъде маргинален кандидат. Трябва да блесне в дискусията си, за да успее да получи бакалавърска степен. Добре познавам баща му. Той е изтъкнат човек в Норич. Ще се радвам Люгар да се справи добре и затова настоях господин Марлоу да се присъедини към комисията. Като негов приятел очаквам да направите всичко по силите си да му помогнете на изпита.
— Да, сър — каза Марлоу.
— Сега — каза Норгейт и погледна пергамента. — Приготвил съм три въпроса, които можем да му зададем. Първият: В очите на Бог греховете са истински простими, когато хората се страхуват, че са смъртни.
Комисията кимна.
— Вторият: Любовта на Бог не намира, а създава това, което я удовлетворява.
Пак кимане.
— И третият е от не толкова богословско естество, а по-скоро математическо и философско. Той е: Математическият ред на материалните неща е хитроумно поддържан от Питагор, но по-хитроумно е взаимодействието на идеите, поддържано от Платон. Какво ще кажете?
Марлоу усети как кръвта засвистя в тялото му; почти усещаше металическия ѝ вкус в устата си.
— Бих отбелязал, сър, че Томас често е споделял с мен колко му допадат математическите изкуства и приносът на гърците за нашето познание.
Сесил го погледна изненадано, но не каза нищо.
— Много добре — каза Норгейт. — Значи Питагор.
В три следобед представлението беше свършило. Малцина помнеха по-ужасен заключителен диспут. Норгейт закри заседанието, когато стана ясно, че Люгар може само да повтаря отново и отново едни и същи неточни и неоснователни аргументи. Младежът беше на прага да се разреве и към края само най-закоравелите сред публиката се наслаждаваха на гледката.
Когато Норгейт обяви от председателското място, че кандидатът не е получил бакалавърска степен, Люгар едва не избяга от залата.
— Колко жалко — каза Норгейт на комисията и също излезе.
Сесил дръпна Марлоу настрана с изражение колкото развеселено, толкова и объркано.
— Мислех, че Люгар ви е приятел.
— Приятел ми е — каза Марлоу. — Може би най-близкият ми приятел в колежа.
— И все пак го оставихте да говори по темата, която беше най-неподготвен да защитава.
— Май така направих.
Сесил се наведе към него.
— Впечатлен съм от начина ви на действие, Марлоу. Ние знаем за семейство Марлоу.
Марлоу си помисли: „Кои ние?“. И попита:
— Така ли?
— Питам се дали не бихте ме придружили до Лондон утре. Много бих искал да ви запозная с един човек. — После доближи устните си почти до ухото на Марлоу и прошепна: — Знам какъв си.
Това беше най-страховитият човек, когото Марлоу беше срещал. Със студени непрощаващи очи, които сякаш имаха способността да пронизват ума и да четат в душата. С фини черти и орлов нос. Лицевите му мускули бяха сякаш съвсем неподвижни и изглеждаше като издялан от блок тъмен хладен мрамор. Жакетът и наметалото му бяха от най-фина материя, подходяща за министър на кралицата.
Марлоу беше в неговата Голяма зала в Барн Елмс в Съри — току-що беше пристигнал с лодка по реката от Лондон с Робърт Сесил. Имението, построено от варовик, взет от католическите църкви, срутени до основи от бащата на Елизабет, крал Хенри, беше най-разкошната къща, която бе виждал. Гледана откъм реката под угасващите лъчи на вечерта, тя сякаш нямаше край. Вътре лампериите, облицовките, гоблените и окачените по стените гербове го оставиха без дъх от желание да има такъв живот.
— Сър Франсис — каза Сесил, — представям ви господин Кристофър Марлоу.
Франсис Уолсингам. Главният секретар на кралицата. Нейният главен шпионин и палач. Мъжът, когото тя наричаше Мавъра заради смуглия му тен и мрачното изражение. Най-влиятелният мъж в Англия.
— Добре дошли в дома ми, господа. Хубаво е от време на време човек да избяга от Уайтхол в подмладяващата провинция. Видяхте ли се с барон Бъргли, Робърт?