— Не. Ще навестя баща си, когато се върнем в Лондон.
— Отлично. Постарайте се да ви уреди аудиенция при кралицата. Трябва да се грижите за кариерата си. Сега, имам хубаво вино за вас, чудесно испанско аликанте. Направено е от паписти, които ненавиждат кралицата ни, но няма как да отречем качеството му.
Марлоу отпи от изстуденото вино: наслаждаваше се на букета и се питаше защо седи на този хубав мек стол, избродиран с червено-бялата роза на Тюдорите. Но след малко общи приказки за колежа „Бенет“, мастър Норгейт и изпитите Уолсингам стигна до същината на въпроса.
— Младият Робърт работи за мен, господин Марлоу. Помага ми да изкореним папистките елементи от „Бенет“ и другите колежи. Освен това търси талантливи мъже, които също могат да служат на короната, и през годините ви споменава в докладите си на няколко пъти.
Марлоу беше смаян. Нямаше представа, че Сесил изобщо го е забелязвал.
— За мен е чест, милорд.
— Живеем в смутни времена, господин Марлоу. От 1547 година държавната ни религия се смени три пъти от английския католицизъм на Хенри през радикалното протестантство на Едуард до радикалния католицизъм на Мери и сега протестантството на Елизабет. От семената на безпорядъка сред населението поникнаха много странни дървета. Кое е вашето дърво?
— Семейството ми винаги е следвало примера на кралицата.
— Така ли? Наистина?
Вълнението на Марлоу се превърна в лошо предчувствие. Нима беше попаднал в капан?
— Ние сме верни поданици.
Уолсингам удари чашата си в масата. Богато украсената му яка го караше да седи изправен като глътнал бастун.
— Зная със сигурност — каза той, — че вие не сте истински протестанти, въпреки че намирате за удобно да се съюзявате с тях от време на време. Със сигурност знам, че не сте и паписти: мразите ги и в червата. Струва ми се, че сте нещо друго.
Марлоу го зяпна; не смееше да продума.
— Казаха ми, че блестите в изучаването на астрономията. Разбирате звездите добре, нали?
— Имам прилични познания.
— Сесил също е способен астролог. Аз също. Никой от нас, разбира се, не може да се мери с астролога на кралицата Джон Дий, но поназнайваме това-онова. Звездите не могат да бъдат пренебрегнати.
— Наистина — съгласи се Сесил.
— Така че аз казвам, Марлоу, че ти си по-верен на уроците на небето, отколкото на уроците на писанията.
На Марлоу му се прииска да избяга.
— Слушай, Марлоу — каза Уолсингам. — Може би има хора, които процъфтяват при религиозните конфликти. Може би има хора, които подклаждат конфликти. Може би има хора, които са по-скоро безразлични, когато някой убива протестанти в Париж, но мъркат доволно като котки, когато някой коли католици в Йорк или Лондон. Може би има хора, които са древни и решителни врагове на римската църква, които живеят с нестихващата надежда за нейното разрушение. Може би ти си един от тези хора. — Уолсингам се изправи, което накара Сесил да скокне, а Марлоу да стане малко по-бавно — беше плувнал в пот. После Уолсингам го изненада, като успокояващо сложи ръка на рамото му. — Може би — продължи той — Сесил и аз сме на същото мнение.
— Нямам думи, милорд — изломоти Марлоу.
— Искам да работите за мен, Марлоу, докато продължавате в Кеймбридж към следващата си степен. Искам всичко, което правите, да е в подкрепа на нашата кауза и на нашия напредък. Кралицата не е една от нас, но ревностно вярва, че Сесил и аз ѝ принадлежим. И докато омразата ѝ към католиците е остра като нашата, ние действително сме на една страна. Искам да станете мой шпионин, да правите пакости в чужбина в служба на кралицата, но по-важно, в служба на нас. Очакваме от вас велики дела.
Марлоу се почувства замаян.
— Не зная какво да кажа.
— Не казвайте нищо — остро каза Уолсингам. — Елате с мен. Делата казват повече от думите.
Марлоу тръгна след Сесил и Уолсингам по дългия коридор към стара тежка врата. Уолсингам я отвори. Каменни стъпала водеха надолу.
Факли осветяваха влажните стени. Вървяха мълчаливо и стигнаха до друга врата. Уолсингам я натисна с дясното си рамо, тя изскърца и бавно се отвори и пред тях се разкри голяма стая горе-долу с размерите на голямата зала на горния етаж. Дванайсет души, седмина мъже и пет жени, на възраст между двайсет и четирийсет, седяха на плюшени мебели, пиеха вино и се смееха под меката светлина на свещи. Щом тримата влязоха, всички прекъснаха заниманията си и станаха.
— Дами и господа — каза Уолсингам, — представям ви господин Кристофър Марлоу, младежа, за когото ви говорих. Искам да го накарате да се чувства удобно и да му покажете пълното си гостоприемство.