Сякаш по команда всички направиха нещо, което Марлоу не си беше и представял.
Жени и мъже започнаха да събличат дреха след дреха. Жакети, панталони, корсажи, поли и кринолини осеяха килима. Скоро навсякъде се виждаше розова плът и Марлоу потрепери и се развълнува, когато видя пълната голота на дванайсетте хубави тела, изправени пред него; мъжете бяха възбудени.
Когато се обърна към домакина си, за да сподели своята почуда, се смая още повече — Уолсингам и Сесил също се бяха съблекли.
— Покажете му — нареди Уолсингам. — Хайде, покажете му.
В унисон всички се обърнаха с гръб към Марлоу.
Всички до един, включително Уолсингам, имаха дебели розови опашки.
— Небеса! — въздъхна Марлоу.
Уолсингам му се ухили.
— Недей да скромничиш, Марлоу. Приканвам те да покажеш естественото си състояние.
Марлоу се поколеба няколко секунди, после се подчини на заповедта, като първо събу обувките си, после започна да сваля дрехите си, докато не остана само по панталони. Смъкна и тях.
Всички изръкопляскаха. Аплодираха вероятно най-дългата опашка в стаята. Тази на Марлоу.
— Избери когото пожелаеш — каза Уолсингам. — Сега си сред свои. Можеш да правиш каквото си поискаш. Ти си лемур.
„Аз съм лемур“.
Марлоу бавно се приближи до красив русокос младеж, който го насърчи със сияйна усмивка.
„Сега животът ми може да започне“.
14.
Плочките в мазето на болница „Сан Андреа“ бяха болезнено жълтеникави, така че беше трудно да се разбере дали са чисти, или мръсни. За външния наблюдател присъствието на монахинята сред полицаите пред моргата можеше да навява мисли за опечалени семейства и свещенически дълг.
Но Елизабета имаше друга грижа — подготвяше се да се изправи пред лицето на смъртта.
Микаела — беше облечена с дълга бяла лекарска престилка — излезе от моргата и дръпна Елизабета настрани.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?
— Да, сигурна съм — отговори Елизабета с престорена увереност. После добави: — Трябва.
Микаела я прегърна.
Инспектор Леоне дойде при тях, раздразнителен както обикновено. Изглеждаше все едно е спал с униформата си.
— И ние ще влезем.
Микаела се наежи като боен петел.
— Главният патолог каза само тя. Говорете с него — не с мен.
На Елизабета ѝ се стори странно колко удобно се чувства пред „древната“ смърт, но как трепери пред „прясната“, как скелетите и мумифицираните останки бяха складирани в хладнокръвна академична част на ума ѝ, а пресните трупове бяха захвърлени в място, изпълнено с повече страх.
Може би беше нещо примитивно, което се хранеше от страха от заразена плът. А може би, осъзна тя, беше съвсем простичко като детски спомен: опитите ѝ да свърже мъртвото тяло на майка си в ковчега с бликащата от енергия жизнена жена, която беше.
Мъжът лежеше по гръб на масата, кърпа покриваше интимните му части — несъмнено, помисли си Елизабета, от уважение към монашеската скромност. Торсът му беше надупчен от гневни черни дупки, входните рани на деветмилиметрови куршуми. Очите му бяха отворени, но, странно, не изглеждаха по-мъртви, отколкото приживе. Лицето му, застинало в смъртта, беше със същото студено изражение, което бе видяла предната вечер и преди години.
— Той е — прошепна тя на сестра си. — Сигурна съм, че това е мъжът, който ме наръга.
Доктор Фиоре, главният патолог, попита дали Елизабета е готова. Тя кимна и двамата мускулести асистенти в моргата обърнаха тялото по очи. Изходните рани на гърба бяха ужасяващи.
Дръпнаха кърпата и разкриха добре оформените му задни части.
— Виждаш ли — прошепна Микаела. — Същото.
Доктор Фиоре, очевидно развълнуван от гледката, чу забележката ѝ и попита:
— Същото като... като кое?
— Същото, което ѝ казах че ще бъде — уклончиво отговори Микаела.
Все едно снимката на стареца от Улм се беше материализирала в плът и кръв.
Късата дебела опашка лежеше в гънката на задника на трупа като мъртва змия.
Числата бяха татуирани в три кръга в основата на гръбнака.
Елизабета гледаше вцепенено.
— Видях достатъчно — каза след малко.
Би искала да остане сама за няколко минути — може би кратка почивка в болничния параклис, — но нямаше как. В коридора в мазето бяха дошли още хора и бяха избухнали разгорещени пререкания. Дзадзо и Лоренцо бяха пристигнали и моментално се бяха скарали с инспектор Леоне. Дзадзо беше започнал, като бе настоял, че човекът, влязъл с взлом в манастира, и мъжът на масата най-вероятно са едно и също лице. Леоне отвърна саркастично, че неговото разследване със сигурност се нуждаело от повече доказателства, отколкото били нужни на ватиканската жандармерия.