Докато двамата се караха, Микаела излезе, за да отговори на спешно съобщение от болницата. Елизабета остана сама с мислите си, после усети някого зад гърба си.
— Добре ли си?
Беше Лоренцо, скръстил ръце на гърдите си, хванал с два пръста майорската си фуражка.
— Да, добре съм — каза тя.
— Преживяла си ужасна нощ — каза той. Беше забил поглед в обувките си.
В това имаше нещо познато. Виждаше Лоренцо, но усещаше Марко. Физическата прилика не беше толкова голяма. Марко беше по-висок, по-мургав, по-красив, поне в ума ѝ. Но ето че тук беше друг приятел на Дзадзо, с униформа, караше я да се чувства в безопасност само с присъствието си. Имаше и още едно сходство, осъзна тя. Очите. И двамата имаха състрадателни очи.
Той хвърли поглед към Дзадзо и поклати глава.
— До гуша му е дошло от полицията. Снощи се държаха с него като с престъпник. Шест часа разпити и това е само началото, както изглежда. Сложно е, когато застреляш някого.
— А ти някога...
— Не, никога — бързо отговори Лоренцо. — Никога не съм стрелял от гняв. Нито пък Дзадзо — досега, — но ти го знаеш.
— Това е ужасно — тъжно каза Елизабета. — Иска ми се да не се беше налагало. Иска ми се професор Де Стефано да не беше убит. Иска ми се злото да не съществуваше.
— Семейната ви църква е „Санта Мария“ в Трастевере, нали? — попита Лоренцо.
— Знаеш ли я?
— Бегло. Дзадзо ми спомена. Може би когато конклавът свърши и нещата се поуспокоят, ще мога да дойда и да се помоля заедно с теб.
— Ще ми бъде приятно. — Елизабета се сепна. — Всички трябва да се молим за прошката Христова.
Когато полицаите влязоха в моргата, Дзадзо дойде при Елизабета и Лоренцо.
— Тези тиквеници нямат нищо! Имат име — Алдо Вани, и толкова. Не знаят къде е работил, няма сведения да е плащал данъци. Претърсили апартамента му и казват, че не намерили нищо. Мобилният му телефон няма списък с адреси и списъкът с последните повиквания е празен. Според тях той е призрак.
— Като млад полицай работих в Неапол — каза Лоренцо. — Този тип е като наемен убиец на Камората — на практика не съществува. Ами опашката му? Къде се е чуло видяло такова нещо?
Дзадзо погледна Елизабета.
— Не знаем дали това е важно. Може би да, може би не.
Телефонът на Лоренцо иззвъня и когато той отиде встрани, за да отговори, Дзадзо я попита:
— Как си?
— Уморена, но благодарна, че съм жива.
— Казах ти да не излизаш.
— Професорът ми се обади. Беше толкова настоятелен, бедният. Сигурно този звяр го е заплашвал. Слава богу, че оставих бележка.
Дзадзо посочи вратата на моргата.
— Господи, Елизабета, ако не я беше оставила, ти щеше да си там. Искам да се върнеш у татко и да стоиш там. Не излизай. Ще се помъча да накарам Леоне да ти осигури полицейска охрана, но не ми се вярва да го направи. Повече го интересува Де Стефано и си мисли, че ти просто си се натъкнала на нещо. Не свързва точките.
— Не бях особено откровена с него — каза Елизабета.
— Недей. Не е в твой интерес да му казваш всичко. А и това ще му изгори жичките в мозъка. Той дори не се замисля за възможността онзи негодник да е същият, който се опита да те убие навремето. Божичко, ако конклавът не започваше след два дни, щях да си взема отпуск и да те пазя денонощно.
Тя го погали по бузата.
— Ти си чудесен брат.
Дзадзо се засмя.
— Да, чудесен съм си. Знаеш ли, може би ще е по-добре да отидеш във фермата на татко.
Елизабета поклати глава.
— Тук се чувствам по-сигурно. И мога да ходя в църквата си. Но, Дзадзо...
— Какво?
— Занемарила съм задълженията и молитвите си. Искам просто да се върна в училището и да си върна предишния си живот.
— Скоро. Сигурен съм, че скоро ще си го върнеш. Ще разплетем тази работа.
Лоренцо и Микаела свършиха разговорите си почти едновременно и отидоха при тях.
— Инспектор Лорети ще получи удар — каза Лоренцо. — Иска веднага да се върнем във Ватикана. Там гъмжи от червени шапки и журналисти.
— Ще я заведеш ли вкъщи? — обърна се Дзадзо към Микаела.
— Инспектор Леоне каза, че пак иска да говори с мен — обади се Елизабета.
— Значи след това, става ли?
— Ще я заведа — съгласи се Микаела.
Откъм асансьорите се чуха стъпки. Трима свещеници забързаха към тях, следвани от един архиепископ.
— Това е архиепископ Луонго — каза Елизабета. — Началникът на папската комисия за свещена археология.